Унищожените евреи

Кой и как спасяваше в България евреите?

Иван Генов

"Гръцките евреи, качени на кораби в Лом, са били под управлението и контрола на българските полицаи до Виена, където те ги предават на нацистите"


Ето текста на 116-о постановлание от 2-ри март 1943 г.:



А ето и съответната част текста на 31-во постановление от 5-и юни 1942 г. :



Видно е, че евреите от същинска България са лишени от поданство цяла година след сънародниците си от Новите земи. Видно е и защо – за да бъдат изселени. Пише си го. Намеренията за Новите земи и за стара България са били едни същи, плановете – също.

Безспорни са доказателствата, че македонските и беломорските евреи са унищожени с политическата благословия на цар Борис ІІІ. Защо в България това се премълчава? Защото унищожаването на така наречените "небългарски" евреи е само част от един страшен план за решаване на еврейския въпрос в България. Това става със знанието и съгласието на цар Борис ІІІ.
Аз искам да задам на един въпрос: какво направиха българските евреи за спасяването на своите братя и сестри от Македония и Беломорска Тракия? На мен ми е известно какво българските евреи са направили за собственото си спасение и защо на много от тях не им харесва темата за "унищожените небългарски евреи".

На всички ни е известно, че българският народ е спасил от нацистко изтребление евреите, живеещи в България през годините на Втората световна война. Проблемът е, че с името на българския народ се злоупотребява. Делата както на "добрите", така и на "лошите" българи са част от националната ни история.

Казусът е още по-сложен, щом стане дума за отношенията на българската държава и евреите през годините на Втората световна война.

Без съмнение, спасяването на българските евреи е основание за гордост. Малцина са обаче онези, които знаят или ако знаят, то е недостатъчно, че българските държавни институции - правителство, монархически институт, Народно събрание, полиция и войска - са съдействали на нацистка Германия да унищожи 11 363 евреи от т. нар. "новоосвободени земи": Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Западните покрайнини.

В периода от 4 до 11 март 1943 г. в ранните утрини българските административни, полицейски и военни власти, установили се като освободители в тези райони на Балканите, забират подобно на стадо овце мъже, жени, деца, бебета, бременни жени, възрастни и немощни хора.
Лъжат, че ги изпращат в България, а в действителност ги натикват в предварително подготвени етапни концентрационни лагери. Още преди да са отведени от страната евреите, участниците в акцията като лешояди се нахвърлят върху имуществото им и го разграбват.
Страданията на нещастниците в българските етапни концентрационни лагери описва свидетел:

"По-тежко беше положението на щипските и битолските евреи, особено при последните. Оскъдна постелка, повечето деца - почти всяко семейство имаше едно-две и повече деца. /.../Родилката беше родила тук в помещението /лазарета на концлагера - бел. авт./. Имаше едно момиченце - здраво. Молеше се за малко бельо. /родилката - бел. авт./ Между болните имаше: туберкулозни, тежко болни, от ангина пекторис, пневмония - един случай, четири случая от старческа болест, една стогодишна жена, трима-четирима парализирани и др. Между тях имаше трима души - участници във войните, със своите възпоменателни медали на гърди. /.../"

С влакови композиции през Югославия и с шлепове по р. Дунав евреите са депортирани до концентрационния лагер Треблинка. Съпровождат ги главно български полицаи и по няколко немски войници. Колкото и нелицеприятен да е фактът, че част от нацистките "пътища на смъртта" започват от България, той е исторически достоверен. Те не само водят към смъртта, но мнозина от депортираните евреи я намират по време на транспортирането.

Съвременната теза, че единствено хитлеристка Германия носи отговорност за унищожаването на 11.363 евреи, а участието на българската държава е предизвикано насилствено, е исторически недоказуема и невярна.

Безочлива и нагла лъжа е разпространяваното от някои историци, журналисти и писатели твърдение, че хитлеристите носят отговорност за изселването, защото българската юрисдикция върху тези земи не била призната от германците. Всички налични архивни документи сочат, че българската държава е упражнявала пълен стопански, административен, военен и политически контрол върху така наречените нови земи.

Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини е дело на българските административни власти: полиция, армия, данъчни и банкови чиновници, та дори са включени учители и органите на Българския червен кръст.

Тя се извършва с изричното съгласие на българския цар, изразено пред Хитлер и Рибентроп. За какво им е било нужно царското съгласие, ако нацистите можеха да се разпореждат с евреите свободно в така наречените «новоосвободени земи»?

Грехът на българската държава е още по-тежък, защото с пословичната българска политическа раболепност управляващите ни са изпреварени в Европа единствено от марионетните държави Словашко и Хърватско. Нацистите в своите доклади с признание отбелязват старанието на нашите власти. В секретно донесение от германската легация в София до Главното управление за имперска безопасност относно хода на изселването на евреите от България, писано на 5 април 1943 г., се казва:

"Като се има предвид, че в Италия, Унгария, Испания и т. н. еврейският въпрос не е поставян за решаване и не е започнала подготовката за изселване на евреите, може да се твърди, че въпреки обичайните за Балканите ограничения българското правителство активно се занимава с решаването на еврейския въпрос."

Принципен е въпросът - исторически и морално оправдано ли е политици и историци в миналото и сега да делят евреите на български и небългарски, да изпитват национална гордост за спасените, а гузно да премълчават за унищожените евреи?

Как ще обясним тогава защо българското правителство подписва още в средата на 1942 г. нота, с която фактически разрешава на германските власти да унищожат евреите с българско поданство в Германия и окупираните от нея територии? Колко са унищожените български евреи, живеещи по онова време в завладените от нацистите територии, вследствие прилагането на тази нота? Отговорът на този въпрос ще не лиши от правото да твърдим, че българската държава е единствената в Европа, която не е предала за унищожение български евреи.

Защо е било необходимо на 2 март 1943 г. Министерският съвет на Царство България да приеме 116-то постановление, с което се одобрява следното решение:

"Лишават се от българско поданство всички лица от еврейски произход, които бъдат изселени вън от пределите на страната, ако до тогава са имали българско поданство."

Явно мерките не са се отнасяли до беломорските и македонските евреи, защото те по-рано са лишени от правото да приемат българско гражданство, въпреки че такова получават например гърците в Беломорска Тракия.

Единствените лица от еврейски произход в България по онова време са българските евреи. Българската държава с това постановление им отнема българското гражданство, за да оправдаят и да прикрият управляващите съпричастността си към депортацията им. Така както днес някои историци, общественици и политици твърдят, че македонските и беломорските евреи са унищожени, защото нямали българско гражданство и следователно били под юрисдикцията на нацистка Германия.

По друг начин са разбирали действията на правителство чиновниците в Комисарството по еврейските въпроси. Ярослав Калицин, един от палачите на небългарските евреи заявява пред Народния съд:

"Акцията по изселването през 1943 г. беше един подготвителен етап към окончателното изселване на евреите от България"

В секретна телеграма на германския външен министър Йоахим Рибентроп от 4 април 1943 г. се казва:

"Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа. От евреите в България иска да се освободи само от незначителен брой болшевишко-комунистически елементи, а останалите 25 000 евреи иска да задържи в концентрационни лагери, защото ще ги използува за строителство на пътища."

Този документ се използва постоянно като най-сериозното доказателство, че цар Борис ІІІ не е искал депортацията и е спасил българските евреи, но той е и най-сигурното доказателство, че унищожаването на беломорските и македонските евреите става с изричното съгласие на царя. Каква оценка трябва да даде тогава съвременното българско общество за Борис ІІІ: на спасител или на унищожител на евреи?

И така, ще продължаваме ли ние по подобие на цар Борис III и неговите министри да делим евреите на български и небългарски, на болшевишко-комунистически и пр.? С какво небългарските евреи са заслужили да бъдат изпратени от българската държава на унищожение? Нацистите са се оказали по-прозорливи от нас и констатирали през април 43 -та:

"С изселването на евреите българското правителство преследва преди всичко материални интереси, изразяващи се в намерението имуществото на изселените евреи да бъде предоставено на надеждни българи, с което последните ще бъдат задоволени и едновременно с това размирните евреи в новите български територии да бъдат подменени с българи. Няма съмнение, че българското правителство е готово да изсели евреите, живеещи в стара България."

Хитлеристите разбират готовността на българските държавни власти като мотивирана от стремежа да се заграби имуществото на богатите евреи и да се постигне социален и етнически мир. Трагичното е, че представителите на държавната власт действително са се ръководели от тези цели. Калицин, който разработва и осъществява плана за изселването на евреите от Беломорска Тракия, на въпрос зададен на заседание на Народния съд : " Вие лично обаче считахте ли, че това е в интерес тогава на българската държава", отговаря:

"Да, считах, защото се намалява броят на малцинствата в България. Тогава, ако ми беше възложено да изселвам турци, албанци, аз пак щях да действувам, г- председателю, защото аз бях великобългарин".

Може да е страшно да се говори за това, но трябва да си признаем още един срамен епизод от трагедията с изселените евреи. Българските власти в буквалния смисъл на думата се пазарят колко да платят на нацистите като разход за унищожаването на евреите. В паметна записка на германското министерство на външните работи се отбелязва:

"Остана открит въпросът за плащането на германската помощ. Първоначално имахме предвид сума в размер 250 райхсмарки за евреин, която според българите е твърде висока."

Практичните наши чиновници навярно са взели под внимание, че хърватите са платили на нацистите за същата услуга по 20 марки на човек. Германците гледат да не се излъжат и още в началото на декември 1942 г. инструктират своя представител в България:

"Що се отнася до оспорваната от българската страна сума за покриване на съответните разходи, трябва да се отбележи, че както във връзка с размера на разходите за транспортирането, снабдяването, предоставянето на лагери и т.н., така и по отношение на очакваната печалба за българското правителство при конфискацията на имуществата на изселените евреи тази сума е реална. /.../ Като най-ниска граница по тези разходи трябва да се има предвид сумата от 100 райхсмарки на едно лице."

Обърнете внимание, нацистите искат да участвуват в подялбата на очакваната българска държавна печалба. Политическата страна на сделката с евреите не предизвиква съмнение: българската държава съдейства на хитлеристка Германия в изпълнение на плана и да изтреби еврейската народност.

Евреите от Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини са унищожени в концентрационния лагер Треблинка в Полша.

Свидетел разказва:

"Зная, че дойдоха два или три транспорта от България. Тези хора изглеждаха съвсем другояче от онези, които идваха в лагера от Полша. Те бяха охранени, пълни, големи. След като ние се сблъсквахме с тези трупове, които изглеждаха съвсем различни от евреите от Полша, се запитахме от къде идват тези хора. Тогава аз чух, че идват от България" /.../ След като тези хора бяха отровени с газ и изгорени, по нелегален начин от лагер едно в лагер две бяха пренесени цигари, бисквити и тютюн. На цигарите, а също и върху опаковките на бисквитите имаше надписи с букви, които приличаха на руските. Аз не можах да прочета буквите, но други, които бяха с мен, можаха да ги прочетат и казаха, че са български"

Друг свидетел твърди:

"При разпределянето на дрехите също видях документи и паспорти; те бяха написани на български. /.../ Зная, че всички евреи от тези транспорти бяха изпратени в газовите камери. Не си спомням някой от тях останал жив."

Трети свидетел описва умъртвяването им:

"След като газовите камери бяха затворени и заключени, хората започнаха да викат и крещят. /.../ Аз чух хората да викат на един език, който не разбирах, но забелязах, че това е славянски език. /.../ Спомням си за тези два транспорта така точно, защото трябваше да пренасям труповете от газовите камери и съоръженията за изгаряне и трябваше да ги изгорим веднага, докато до тогава труповете от газовите камери се хвърляха в масови гробища и едва след известно време се извличаха от гробовете с багери и се изгаряха едва тогава."

Спомените са на бивши концлагеристи от концентрационния лагер Треблинка.

Унищожението, превърнато в търг, е факт, който трудно се възприема от нормалното човешко съзнание. Част от стойността на личното имущество на нещастниците, затрити в хитлеристките концлагери, е послужила да се заплатят на германците разходите по унищожаването на евреите. 
Българската държава е продала на Германия 11.363 евреи.

Каквито и норми да използваме, за да оценим това деяние - на Нюрнбергския процес или нормите на хуманността - то завинаги ще остане в историята като военно престъпление. Историческата отговорност за извършването му принадлежи на българските държавни институции: монархическият институт, Народното събрание, правителството и представляващите ги по онова време личности.

Онзи, който чете внимателно новата ни история, ще остане учуден колко много са спасителите на евреите, но никъде не ще открие имената на палачите, виновни за унищожаването на небългарските беломорски и македонски евреи.

Съществувавала ли е възможност българската държава да спаси приготвените за унищожаване евреи?
Международната общност, в лицето на САЩ и Великобритания чрез швейцарското посолство в София от 11 до 27 март отправя предложения до българското правителство да разреши на беломорските и македонските евреи да се изселят в други държави, които са готови да ги приемат.
На 11 март Филов отговаря на швейцарския посланник, че е вече много късно, "понеже те след няколко дена тръгват".

В действителност управляващите в България не са искали да спасят евреите, въпреки че са имали юридическа и административна власт да го направят. До момента на преминаването на тези евреи под юрисдикцията на нацистките власти българската държава е можела да се откаже от депортирането им и да ги спаси.

Гръцките евреи, качени на кораби в Лом, са били под управлението и контрола на българските полицаи до Виена, където те ги предават на нацистите.

Големият въпрос е българските политици ще продължават ли «да не знаят» каква е била ролята на българската държава в онези трагични събития? Началото на традицията в това отношение е положило правителството на Богдан Филов. На закрито заседание на парламентарното мнозинство министър Петър Габровски обяснява, «че правителството като не е могло да устои на натиска да обяви война на Русия, прие германския натиск да ликвидира еврейските общности». Удивително е как по-късно Седми състав на Народният съд лансира същата теза. В произнесената от него присъда е казано, че «акцията по изселването е по скоро немска, отколкото българска акция».

Правителството на Филов лъже нагло и американците. Българският пълномощен министър в Швейцария Кьосеиванов обяснява на американските представители, «че действията са предприети от комисаря по еврейските въпроси по негова собствена инициатива».
Тази лъжа се разпространява и до днес. Александър Белев подписва споразумението с гермаците, след като му е наредено от министър Габровски, който пък от своя страна договаря условията с немския пълномощен министър в България Бекерле.

Време е да се откажем от опитите да "перем" националното историческо самосъзнание в зависимост от политическите си пристрастия. Никой не е по-голям от историята, а в българската неминуемо ще съжителствуват гордостта и срамът, въодушевлението и болката. Неоспорим е фактът, че през 1943 г. докато едни българи са спасявали евреи, други, заставени от българската държава, са съдействали на хитлеристка Германия за унищожаването на евреи.

Ето защо, когато българските политици посещават места, свързани с трагичната съдба на евреите през годините на Втората световна война, по им подхожда вместо да се хвалят, да наведат глави и да поискат прошка за онези евреи, които държавата ни продаде за унищожаване.