... додето още ми гори тютюна 
и моята луличка тихо ври, 
ще седна на несебърската дюна – 
да те дочакам някой ден в зори. 
В очакване на следващото лято 
отвъд проводих хиляди лета. 
Тръстиките ли свирят pizzicato, 
или се вихрят птичите ята? 
Ще ти сплета венче от треволяци, 
цветенца с непознати имена. 
Природата ми праща тайни знаци, 
че някъде към мен върви Жена! – 
през вятъра отмята светла грива, 
прекрасна, всеотдайна и добра, 
и я рисувам в светла перспектива 
на пясъците с птичите пера. 
Жена, която с мен ще е – forever! – 
да не забравям, че съм още мъж...

И някой топъл летен ден в Несебър 
ще ѝ сплета колибка от камъш.

8 май 2017 г. 
гр. Несебър, 6, 30 ч.