Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02.2020 15:00 - Нечистите - 20.1
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 127 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 19.02.2020 15:00


 Нещо се беше забило в рамото на Елизабет, но юрганът беше прекалено тежък и не й позволяваше да помръдне, за да го махне. Тя започна да се дразни в просъница, отбелязвайки си да каже на прислугата да й извадят по-лека завивка, когато юрганът изведнъж се затегна около нея и дъхът му разроши косата й и погъделичка челото й.

Дъхът му?
Лизи отвори стреснато очи.
Юрганът не беше никакъв юрган, а Сам, който я беше прегърнал. Здраво. Толкова здраво, че телата им бяха напълно прилепени едно до друго, а краката им – преплетени. Тя беше спала с глава на едната му ръка и скрила лице в гърдите му. Той продължаваше да си спи най-сладко, заровил своето в косата й и обгръщайки я напълно с ръце.
Елизабет не успяваше съвсем да си поеме дъх. Нямаше никакъв спомен как са се озовали в конюшнята. Защото и леглото не беше легло, а слама. Не можеше да реши дали е по-добре, или по-зле, че не са в спалня.
В главата й не спираха да кънтят предупрежденията на майка й, приятелките й и всичките й учителки, които строго й повтаряха никога, при абсолютно никакви обстоятелства, да не остава сама с мъж. Дори за пет минути, дори да бяха в противоположни краища на стаята и облечени с палта, шапки и шалове, с репутацията й щеше да е свършено. Щеше да е развалена стока. Никога нямаше да си намери съпруг и щеше да остане стара мома, завинаги в тежест на баща си, който трябваше да я издържа.
Не разбираше защо се сеща за това сега и защо не може да си го изкара от ума, докато съвсем внимателно не повдигна глава нагоре и не осъзна, че лицето й е съвсем близо до неговото. Носът й почти се опираше в неговия. Наболата му брада съвсем леко я драскаше. Устните му… Устните му бяха на дъх разстояние.
Сърцето й щеше да изскочи. Гърлото й изведнъж се оказа сухо като пустинята, а дланите й – хлъзгави от пот. По пръстите й танцуваха иглички, но тя не знаеше дали беше от адреналина, в който изведнъж започна да се дави, или защото стискаше ризата му толкова силно. Наложи си първо да го пусне, а после да започне да диша отново.
Знаеше, че трябва да се махне. Това не беше… прилично. Или редно. Но въпреки цялото й възпитание и въпреки енергията, която струеше в нея и подготвяше тялото й да избяга, Елизабет откри, че няма абсолютно никакво желание да ходи където и да е или дори да се отдръпне.
Искаше да остане точно тук, където си беше, до най-странният мъж, когото познаваше. Не че познаваше много, но докато другите те ласкаеха или ти казваха онова, което искаш да чуеш, Сам винаги казваше точно онова, което мисли. Проблемът беше, че тя никога не бе сигурна как да го интерпретира.
Не можа да спре усмивката си, когато си спомни как я гледаше днес. Все едно беше най-красивото момиче, което беше виждал. Пулсът й се ускори още толкова, когато чу отново дрезгавият му глас в главата си. „Моя“. Искаше я за себе си. Не искаше тя да принадлежи на някой друг. Макар да не беше сигурна кога се беше случило, Елизабет искаше същото.
Но нямаше как да забрави реакцията му, когато тя почти на шега го попита дали и той иска да е нечий. Не беше реакция на човек, който си е изпатил с любовта, но изражението му много й напомни на онова, когато й разказваше за червенокосата жена, която обичаше да го наранява.
Елизабет не знаеше каква точно е връзката им и с какво го държи при себе си, но беше абсолютно сигурна в едно – ако я видеше, щеше да я накара да си плати за всяка рана, която му беше причинила. Дори и това да означаваше да бъде Сянка.
Не успя да се сдържи и се сгуши обратно в него, прегръщайки го много внимателно и колебливо на свой ред. В отговор Сам зарови лицето си в косата й, вдиша веднъж дълбоко и отново се отпусна. Сърцето й отново запрепуска, но Лизи си наложи да затвори очи и да се отпусне. Със Сам нямаше представа кога и дали отново щеше да се случи нещо подобно, затова искаше да се наслади на момента възможно най-дълго.
Тъкмо затвори очи, когато една мисъл я накара напълно да забрави за всичко друго, освен за това колко е загазила.
Беше проспала обедната почивка и Боговете само знаеха колко от остатъка от деня.
– Аша ще ме убие! – завайка се, докато изтикваше ръката му настрани и се изправяше.
– Къде отиваш? – промърмори сънено Сам, като отново обви ръка около нея и я дръпна да легне.
– Трябва да се върна на работа! – каза му. Опита се да се освободи от хватката му, но със същия успех можеше да се мъчи да премести и скала. – Пусни ме!
– Не искам. – каза й все така сънено и зарови лице в косата й.
Лизи вдигна рязко глава, удряйки го по брадичката. Сам направи гримаса и я изгледа сънено и криво, а пък тя се застави да му се намръщи недоволно.
– Няма „не искам“, Сам. Ще ме уволнят!
– Няма. – и отново я натисна да легне: – Чарли ще оправи нещата.
– Какво общо има Чарли? – изсумтя и с две ръце сграбчи едната негова, за да я повдигне. – И какво са те хранили, в името на Боговете?!
– Той искаше да говори с Аша, за да ти повиши заплатата. Така че сега ще оправи всичко. – прозя се и се намести малко по-удобно, без да я изпуска от прегръдката си: – Нали, Флетчър?
Лизи го изгледа напълно объркана, чудейки се дали е съвсем буден. Поне докато не чу тихо изхрущяване и на входа на бокса не се появи русият мошеник. Тогава просто й се прищя да потъне в дън земя.
– Не е каквото изглежда! – заекна тя.
Чарли се облегна на стената и й се ухили.
– Значи не си заложник и не се опитваш да се измъкнеш от десет минути? – попита я весело. Протегна крак и срита леко Сам по ботуша: – Ще смачкаш момичето. После къде ще намерим друга, която да те търпи?
– Няма, натискам я внимателно. – отговори му невъзмутимо Сам, преди все пак да отвори едно око и да я погледне: – Нали?
– Аз…
– Стиснал си я все едно ти е любимата кукла. – Чарли прекъсна нещастния й опит да отговори някак на безумния му въпрос. После присви очи, мръщейки се насреща й. – Какво ти е на лицето? Какви са тези рани?
– Страшникът я е влачил на „мисия“. – почти изръмжа Сам в отговор. Изражението на Флетчър помръкна и той измърмори нещо на непознат език под носа си. – А сега тя се опитва да иде да работи, когато не е спала цяла нощ. Отиди и оправи нещата до утре. Аз ще се погрижа да спи.
– Добре, добре. – мошеникът се изправи и за ужас на Лизи се обърна да си върви.
– Не, чакай! – викна го обратно. – Трябва да ме измъкнеш от тук! Хирса каза, че далширът ще дойде да говори с мен днес за постъпването ми в храна.
При споменаването на името на гвардееца, гърдите на Сам завибрираха от тихо ръмжене.
– Никой няма да се появи да говори с теб днес. – каза й Чарли. – Имало е нападение на приема на един благородник. Има загинали и кражба на някакъв предмет. Братът на далшира също е бил там.
– Добре ли е? – попита Лизи. Сам я остави да се повдигне на лакти, но ръката му остана собственически увита около кръста й.
– А, да, нищо му няма. – махна Чарли. – Но е голям хаос и далширът ще трябва да е там. Ще има официални церемонии за загиналите благородници и гвардейци. Сигурно ще минат няколко дни, преди да те потърсят.
Гвардейци. В първият момент не се бе сетила, но беше естествено на прием с благородници да присъстват и гвардейци.
– Хирса? – попита напрегнато.
– Не е бил на смяна, когато се е случило. – отвърна Флетчър. Усмихна й се леко. – Спокойно, малката. Всички, които познаваш, са живи и здрави.
Лизи кимна леко, изненадана от облекчението, което изпита. Само че то не трая дълго.
– И след като уредихме това – лека нощ! – заяви мошеникът.
– Не! Чакай!
Този път обаче той не се обърна, а просто я изостави и си тръгна.
– Хайде да спим, амара. – подкани я Сам като отново я подръпна да легне.
– Казвали ли са ти, че си много настойчив? – промърмори сухо Лизи, предавайки се и отпускайки се назад. – Защо си толкова сънен? Не ми казвай, че си ме чакал да се върна цяла нощ.
– Добре. Няма.
Тя задържа погледа си върху съненото му лице. Не знаеше как да опише усещането, което се появи в гърдите й – само, че я сгряваше отвътре и я караше да иска да е по-близо до Сам. Обърна се към него. Той нямаше нищо против да й позволи това.
– Не беше нужно. – каза му тихо.
– Беше. – отговори й също толкова тихо, след което отново завря лице в косата й и вдиша дълбоко.
Дъхът му я погъделичка и тя потръпна. Ако щеше да направи едно нещо в живота си, то щеше да е да използва този сапун завинаги.
– Няма нужда да се тревожиш за мен. – каза му. – Аз съм Сянка. Ще бъда добре.
Лизи чу как Сам изръмжа тихо, само миг преди да хване брадичката й и да повдигне лицето й нагоре. Очите им се срещнаха, а устните им отново се оказаха почти на един дъх разстояние.
– Как това, че си Сянка, те прави безсмъртна, амара?
Точно в този момент Елизабет беше убедена, че помага много. Иначе сърцето й да се беше пръснало.
Облиза устни. Черните му очи веднага се заковаха там.
– Не безсмъртна. – отвърна.– Но шансовете ми да оцелея определено са по-добри.
– Шансовете ти са като на всеки друг. – поправи я, но погледа му си остана прикован в устните й. – Може би като те обуча, но не й преди това.
Лизи не можа да спре усмивката си.
– Толкова добър учител ли мислиш, че си?
– Да. – ухили се арогантно насреща й.
Сега беше неин ред да се втренчи в устните му. Може би все пак първото й впечатление за усмивката му щеше да се окаже вярно – беше опасна. Само че по съвсем друг начин.
– Да си чувал, че скромността е хубаво нещо? – закачи го.
– Да.
– А разбрал ли си какво си чул?
– Да. – потвърди й отново: – Надценена е. Не ти трябва.
Лизи прихна, а това, че той продължаваше да я гледа напълно сериозно, само я накара да се засмее още повече.
– Добре, Майсторе, разчитам да ме направиш непобедим воин.
– Това ще отнеме много време, амара. – отговори й, но преди да е имала време да се възмути от вярата му в нея, Сам й се ухили арогантно: – Но това е добре, защото си моя и си ми любимата.
Отново трябваше да си припомни, че той едва ли има предвид онова, което на нея й се иска, така че няма смисъл да се вълнува прекалено. Вместо това го попита подозрително и с известна доза любопитство да чуе какво ли ще й каже този път:
– Любимата какво?
– Жена. – отговори й след доста кратък размисъл.
Лизи затвори очи и издаде тих, измъчен стон. Този щеше да я убие и дори нямаше да разбере как.
– Каква ми е конкуренцията? – попита го след малко.
– Нямаш.
Момичето отвори едно око.
– Никаква?
– Никаква. – повтори й Сам: – Ти си единствена, амара.
В очите му не можеше да намери и следа от опит за заблуда или ласкателство. Не успя да открие и следа от нежност, но Лизи предпочете да се концентрира над положителното – той беше напълно искрен. Може би буквално нямаше никаква конкуренция и беше единствената жена в живота му – освен червенокосата вещица, която го тормозеше, но тя със сигурност не се броеше. И след като бе единствената, ставаше и любимата. Както Чарли бе единственият му приятел и затова от няколко дни насам мошеникът не спираше да обяснява как е най-добрият му.
Нямаше значение. Не я интересуваше, защото това по никакъв начин не променяше как се чувства тя.
– Ти също си любимият ми. – промърмори и засрамено сведе поглед към брадичката му.
– Какво? – гласът му беше някак напрегнат.
Лизи започна да дърпа едно конче на яката на ризата му. В Рива дори и не би си помислила да води подобен разговор с мъж, а я смятаха за една от по-безцеремонните и открити момичета. Трябваха й няколко мига, за да събере смелост и съвсем тихичко да признае:
– Всичко.
– Това е добре. – каза доволно той, а устните му се разтегнаха в усмивка, миг преди отново да я прегърне и притисне към себе си: – А сега ще спим.
Все едно можеше да заспи, помисли си. Особено когато Сам премести единия си крак върху нейните, така че да не може да му избяга по никакъв начин.
Е, поне му беше казала какво значи за нея, помисли си с въздишка. Не че той си имаше и най-бегла представа какво всъщност му беше признала току-що. Или какво той й говореше. Ако действително я харесваше, как бе възможно да не го осъзнава? Богове, но беше странен!
Изведнъж пръстите му се раздвижиха по гърба й. Движението беше леко и лениво и накара цялото й тяло да настръхне.
– Не се спи с отворени очи. Затвори ги и престани да мислиш за каквото и да мислиш, амара. – нареди й сънено.
Лизи само измъца отвърдително. Не можеше да се довери на гласа си в момента. Всяко нежно, мързеливо движение на ръката му я караше все по-ясно да си дава сметка, че е в обятията на мъж и двамата лежат в сламата. За такива неща беше чела само в романите, а сега се случваше на нея. Няма начин да заспи. Или поне така си мислеше.
Не знаеше кое точно я накара да се унесе. Може да беше тихото му дишане, миризмата му или пък леката му милувка. Може и да беше усещането за сигурност, което беше изгубила преди месеци в Рива и сега намери отново в прегръдките му. Все едно никой нямаше дори да посмее да я докосне, стига той да бе до нея.
Дори не можеше да си спомни последният път, когато беше спала дълбоко. Ако Франк не я изтеглеше за среща в сънищата, обикновено се будеше и от най-малкия звук, готова да бяга или да се защитава. Сега обаче потъна в дълбок сън без никакви силуети и – за първи път – без никакви кошмари за реки от кръв, стичащи се по лъскави подове, попиващи в бални рокли и отнасящи крайници и глави на нейни близки. Сега просто нямаше нищо, освен усещането, че за първи път от ужасно много време всичко ще бъде наред.

   



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 238811
Постинги: 518
Коментари: 17
Гласове: 267
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031