Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01.2020 18:48 - Ангелът в квартала
Автор: dobronameren Категория: История   
Прочетен: 519 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Като за събота вечер кръчмата на Наско бе направо празна. Причината определено трябва да беше отвратителният дъжд, който заваля още в петъчната нощ. В събота излезе и силен вятър. Той  изтласкваше водните струи странично и те влизаха директно през отворените врати на гаража. Невъзможно беше да се работи. На десетата минута, откакто слезе в дърводелната си, Ангел заряза всичко, което си беше наумил да свърши, затвори гаража и се качи в апартамента. Часът беше 9,30 сутринта. Питате ли как сам човек може да прекара 8-те дневни часа на съботата, без да се залъгва с нещо текущо?! Не питайте. Ангел едва изтрая до 5 и половина следобеда, за да тръгне към Наско, запазвайки достойнството си, за да не заприлича на обикновен пияница още от обед.

Като за събота вечер кръчмата на Наско беше направо празна. Имаше общо трима посетители и тримата непознати за квартала – мъж и жена на най-отдалечената маса, вероятно за да не чува никой какво си говорят, и един мъж на негова възраст, седнал на стратегическата  маса вдясно от входа, до прозореца от който се виждаше целия двор с пешеходната пътека от улицата до вратата на кръчмата.

- Здрасти – поздрави го Наско – Добре дошъл. Ако ти е студено, да запалим камината? Да я запалиш, искам да кажа.

После добави - Докато аз пълня твоята каничка с вино – и се засмя.

- Здравей, Ангеле. Ако искаш, седни на моята маса. Да не съм сам, да не сме сами двамата поотделно. И аз пия от същото – обади се мъжът от стратегическата маса.

Така започна серията от изненади, която го очакваше тази вечер.

Как се отказва на... на толкова мил комплимент. Все пак:

- Да попитам, познаваме ли се? Откъде знаете името ми, а аз не знам вашето?

Непознатият се усмихна – Ами, току що така ви нарече кръчмарят. Нямаше да ви заговоря, ако и аз не бях Ангел.

Е, не! Ако не друго, Ангел можеше да се закълне, че Наско не беше се обърнал към него с името му. Обаче забрави тази мисъл, защото на масата вече имаше  две еднакви канички с едно и също вино, с две еднакви чаши и двама Ангели. Все пак...

- Какво ли не се случва в събота... – сякаш продължи мисълта му другия Ангел. – Когато вали дъжд. Я, ама то вече спря да вали. Сега кръчмата ще почне да се пълни с пациенти.

 

*

След час “зъболечебницата” наистина беше изпълнена с “пациенти”. Само че Ангел вече знаеше достатъчно много, за да не се учудва на елементарни неща. Другият Ангел му беше казал, че всъщност е дошъл в кръчмата на Наско, за да се срещне с него. Познавал го задочно, имали общ приятел – Найден. (“Той, Найден, е добре. Премести в моя квартал, който е по-добър и богат. Нали знаеш, че светът е парцелиран. А няма време да се обажда, защото, познаваш го, той гори в работата си.”) После попаднал на неговите описания за съкварталците му. (“Харесаха ми разсъжденията ти. Искрени са и важат за всички квартали от този Свят. Той светът си е такъв – много разнолик.”) Прочел и разсъжденията му за човешката душа и “точно те ме накараха да те потърся лично”.

- Затова те повиках днес, да ти разкажа моята ангелска версия, Ангеле. Наздраве с последните капки от първите канички. Да поръчаме вторите, а?

 

*

“Няма жив човек без душа. Тя се ражда с него и със смъртта му изчезва. Да, така е и според твоята версия. След смъртта на конкретния човек пишеш, че душата му се “качва на небето”, изпарявайки се като водата, оставяйки на земята всичката мръсотия, която е натрупана в нея приживе. После се връща от небето на земята, вселявайки се в поредното мъниче-новодомец - девствена, чиста, добра, всеопрощаваща, любопитна, но и крехка, лесно ранима – един бял лист върху който всеки човек започва да пише сам! Какво си поиска. Както го разбира. Така е. Всяка душа е индивидуална.

Сега да ти кажа, че аз имам способността да “виждам” конкретната Душа на даден човек. Тя, казано образно, е Домът, в който живее човекът, Стопанин на този дом. Аз виждам този Дом. Мога да кажа здрав ли е, личи ли грижата на стопанина да го поддържа, ако не - къде е порутен, изоставен без грижи, съборен насилствено. И си мисля в този смисъл, че макар и индивидуална, Душата не е “чисто нова”, тя се “наследява”.

Ако не е така, аз какво виждам тогава?

Ето например Наско, кръчмарят. Не искам да започвам веднага с тебе. И двамата сме запознати с материята – ти го познаваш от години, аз “го виждам”. Той е природно добър човек, нали, но има нещо в Душата си, което му пречи. В божия смисъл искам да кажа. Според мен той е повече от необходимото – как казвате вие, меркантилен. Душевният му Дом не е никак малък. Чест му прави, че нищо старо не е съборил, а в новите “пристройки и надстройки”, които е направил, запазва духа на първоначалните строители. Но няма Радост в този “дом”. Сам е Наско вътре. Че няма жена покрай него, може би не е виновен само той. Разбираемо е. Може би. Но той има наследник. Много хора разбират Наследникът като наследяващ непременно тях. Защо? Те грешат. Всеки има двама родители, 2 баби и двама дядовци, осем пра-родители, 16 прапра-родители, 32-ма... и т.н. Ама те отдавна не били живи, никой вече не си спомня дори имената им, казват те. Е, и? Гените на никой човек не умират. Те са вградени в Наследника му и, което е важното, как ще се рекомбинират с останалите гени на предците му, вградили се преди години и векове в спиралата на живота, определя Съдбата, а не някой си Наско, в разглеждания случай. Ако не ти харесва името Съдба, Ангеле, замени го със Случайност, та дано ти олекне. От всички илюзии в живота, Вярата е най-хубавата. Вярва бащата Наско, иска, настоява, новият Наско да поеме неговия житейски път, непременно неговия житейски път! Гради, трупа, подрежда нови и нови стаи в Дома, и всичките, уж за Наско-младши, а подредени по себе си. Новият Наско ТОВА не го интересува. Той присяда за малко на “верандата” и толкова. Не стъпва в “крилото” на татко си. А защо трябва непременно да го хареса и да заживее там? Ако гените му са се свързали помежду си с други връзки, какво правим тогава? Ето тези въпроси не си задава Наско Предишни и затова е сам. И все по-сам и нещастен ще става, колкото повече остарява. В крайна сметка Бог е милостив – ако човек много настоява нещо непременно да се случи, Той му го дава. Защо Го виним после?

И ти имаш Дом, приличен и добър Дом, в който си сам. Но при теб е различно. Имал си жена, която си обичал - вероятно повече, отколкото трябва - защото аз виждам, че си запазил нейната “стая”. Във вида в който тя я е обитавала. Ако бяхте имали деца, това не би било възможно. Все нещо щеше да е разхвърляно, преместено. Ключът за “стаята й” нямаше да стои затворен – не, далеко не захвърлен, а именно затворен – в чекмеджето на Душата ти. Ти нямаше да живееш само в най-предната част от Дома си, онази, която има пряк излаз на двора. Където е пълно със стърготини и чужди вещи за поправка. И нямаше да си говориш сам. Но каквото - такова. Колкото – толкова. Макар, че...

Господ, ох – Съдбата, не – Случайността, се е застраховала срещу случайности. Гените, макар да са материални и видими, не се предават само по полов път. Това просто е най-простият и лесен начин за продължаването на Рода. Другият начин е на енергийна основа – дълъг, продължителен, труден, изискващ неимоверно постоянство и вяра от страна на даряващия душата и мислите си, думите, делата си, надеждите си. Кой начин е по-ефективния, по за предпочитане? Това е все едно да сравняваме Секс и Любов. Човек може да прави секс по няколко пъти на ден, но обича в живота си двама-трима, твърде често – само един или николко, други хора. Едното обаче изобщо не отрича другото. Може да се подтискат, ограничават, но да се отричат взаимно – не! И това не е човешко решение, а Божие.

Знаеш ли, аз виждам задния двор на Душата ти. Нали не ми се сърдиш, че толкова направо и безпардонно нахлувам в Твоята територия. Но си ми симпатичен. Може би знаеш, а може би – не, че много хора прикриват добрите си сълзи с преднамерена грубост. В този “двор” ти не си влизал от години. И защо? Много е възможно, всред нещата, които отдавна си изоставил там и забравил за тях, да има нещо, което може да ти помогне да видиш живота си с други, как да го кажа – енергийни очи. Имаш даденостите за това и не си ги загубил. Наско ги няма. Ти обичаш хората, не себе си. А това предполага, че загубата на точно определен човек не е причина да не потърсиш друг - забравен, далечен, непознат, комуто да дадеш Душата си. За да не пропадне. В този смисъл няма никакво значение рано или късно го правиш.

Слушай ме, Ангеле. Отзад, в двора на Душата ти има една смокиня. Старо дърво. И упорито. Никой не го бере. Цялата земя под него е покрита с изсъхнали изпокапали плодове, но пъпките за следващата пролет са отрупали клоните му. И другите дървета го уважават – не са го задушили със своите издънки, а напротив. Отстъпили са му от своето жизнено пространство. Навсякъде другаде са плъпнали, но около смокинята – не. В двора има още едно такова “уважавано място”. Намира се по права линия от смокинята на около десетина метра. Не е дърво, а малка дървена вратичка в зида. Целият зид е потънал в бръшлян, направо образувал завеса, която скрива всичко. Само пред комшулука, така наричат такива съседски вратички между дворовете по моя край, бръшлянът е като повдигнат балдахин, подканващ да надникнеш зад него. Това не може да е случайно, Ангеле.”

- Момчета, хайде да си тръгвате вече, че стана 11 и половина. Трябва да затварям. И утре е ден – каза кръчмарят Наско. – Ако искате, мога да добавя към сметката ви едно пластмасово шише от минерална вода с виното, дето го пиете цяла вечер. Вземате го и отивате у Ангел, да си довършите приказката. Ей го къде е, има няма 100-150 метра по тротоара.

 

*

В неделя Ангел се събуди по обед. Сам в апартамента. На дивана в хола. Другият Ангел го нямаше. Вероятно си беше тръгнал, без да го събуди. Или пък пък може би беше отскочил до магазина да купи нещо за хапване. Времето бе съвсем прилично за обед. По нищо не личеше, че допреди няколко часа само, двама пияни приятели са довършвали един разговор пред поредното кило червено вино. Ниската масичка в хола, място на “местопрестъплението” беше почистена. На плота на кухненската мивка стояха обърнати с дъната нагоре две измити чаши за вино. Върху една салфетка, откъсната от домакинската ролка. Ангел винаги обръщаше измитите чаши да съхнат така, но никога не поставяше салфетка отдолу, просто не беше се сетил за това. Пластмасовото шише от последното Насково вино беше строено до пластмасовата кофа за боклук. Празно. И неизмито. Правилно – защо ще миеш нещо, което чака изхвърляне. Външната врата на апартамента беше отключена, ключът беше от вътрешната й страна. Ангел обикновено заключваше вечер, но никога не изваждаше от ключа от ключалката. Ако другият Ангел бе излязъл, логично беше да е отключено. Особено, ако имаше намерение да се върне скоро. От апартамента нищо не липсваше. Разбира се! Не беше възможно един Ангел да обере друг Ангел, след като никой не можеше да предвиди случайната им среща, та да се възползва от ситуацията.

Вероятно другият Ангел щеше да се върне бързо, иначе защо да си тръгва, без да го буди. Нашият Ангел седна на кухненската маса да го чака. Тъкмо да проучи листа хартия, поставен отгоре й, на който с неговия почерк имаше нарисувана една схема. Две линии, сключващи прав ъгъл. В края на единия катет на този недовършен правоъгълен триъгълник имаше едно кръгче, под което пишеше “смокиня”. От него до върха на правия ъгъл беше посочено разстояние 7,20. От там до края на другия катет също имаше посочено разстояние 7,50 до един кръст, посочен със стрелка, наречена “комшулук”. Това беше графичното изображение на частта от “Двора на неговата Душа”, която беше “видял” другият Ангел, тъкмо когато Наско ги беше изгонил от кръчмата, защото затваряше. Добре поне, че се отсрами с пласмасовото шише.

То пък едно отсрамване – те си го платиха чинно.

Така премина час, после два. И целият следобед, защото Ангел все се надяваше, че Ангел ще се върне. Не вървеше да заключва вратата си и да отиде да го чака в кръчмата.

Което не се случи, преди следващия понеделник привечер.

 

*

В понеделник привечер се повтори ситуацията от събота вечер. Ангел не издържа сам в къщи и тръгна за кръчмата.

- Здрасти – поздрави го Наско – Добре дошъл. Къде изчезна събота и неделя?

За неделя иди-дойди, ама за събота изобщо не беше вярно. Навярно беше неволна грешка, инерция... Нямаше смисъл да спори. Но можеше да му припомни:

- А, беше ми дошъл един приятел на гости. Както се ходи на гости – подготвен. Спомням си, че последното вино, което изпихме в полунощ, беше в едно пластмасово шише от минерална вода.

- Е, случва се. И на мен също. Ида, де – провикна се Наско към някого – Извинявай, ще те оставя, виждаш какво е.

Така уточнението, бил ли е тук в събота вечер или не е бил, не получи отговор. Да пита друг някой от постоянните посетители – кого? Нямаше никакъв спомен да е разговарял с други, освен с Ангел. Прибра се в апартамента сравнително рано, преди 10.

Една мисъл го събуди посред нощ. Той като печен дърводелец винаги отбелязваше мерките в сантиметри. Запетаята беше запазена за милиметрите. А на схемата, която беше направена с неговия почерк несъмнено, разстоянията бяха обозначени със запетая след метрите. Не можеше разстоянието от смокинята до края на зида да е 7,2 сантиметра. Тук нещо не беше наред. Лесно би могъл да махне с ръка и да обяви разказите на другия Ангел за видения, нямащи нищо общо с някаква действителност. Обаче всички други неща, които той казваше, че “вижда” у него - при Наско също - бяха верни. Безусловно верни. А нямаше от кого другиго да ги научи. Те до събота не се познаваха, нямаха общи познати, Ангел нямаше приятел с когото да е споделил тези толкова лични неща... Какво ставаше?

После изведнъж събудилата го мисъл, вместо въпрос, даде отговор: тези числа не обозначаваха разстояние – какви толкова точни разстояния, до сантиметри, при описанието на един въображаем заден двор на една душа?! Това бяха години, много назад, забравени – 1972/1975. Една “смокиня” и един “комшулук”, разделени, или свързани, през тези именно години в НЕГОВАТА душа. И Ангел си спомни.

Това бяха първите му работни години след като завърши електротехникума. Работеше в едно предприятие, далеко от дома, чак в Подуене. Тя се казваше Люси и бе чертожничка в съседния отдел. След четири години гаджосване, бяха на ръба да се оженят. Той познаваше нейните родители, тя – неговите. Защо нищо не стана, не можеше да посочи точно. Младост, много възможности, нова работа – кой да ти каже. После той се ожени, после жена му умря рано, после духна вятъра на промяната. Някъде по тези години от фирмата в която работеше, го бяха командировали за два дни в Казанлък . Да поправи нещо в тоците на филиала там. В първата привечер след работа, преди да се прибере в хотела, реши да мине през кооперативния пазар да си купи нещо за ядене. И тогава я видя. Излизаше от двора на детската градина, водейки за ръка едно момченце. Веднага я позна. Беше само понапълняла, без да загуби красотата си, както се полага на една женена жена - “за един казанлъченец. А това е моят Митко от него. Живеем тримата в къщата на родителите му. Ей там е. Не мога да се оплача от живота си. Ти как си? Не си се променил...”

Стояха прави на улицата пред детската градина. Бяха само те и Митко. Разни хора минаваха нагоре-надолу, влизаха-излизаха, а те разговаряха почти час. Докато Митко взе да дава зор на майка си, че му се пишкало.

Той ли, тя ли - не беше сигурен - предложи да се видят за повече на другия ден. “Да кажем след 4, но преди 6, че тогава трябва да прибирам Митко от детската градина. И не в някоя сладкарници да ме одумват комшиите, а у нас. Мъжът ми знае за тебе, разправяла съм му. Нямаш нищо против нали? Ама и аз – кога питам...”

На следващия ден точно в 4 часа следобед Ангел беше пред къщата, където Люси живееше с мъжа си и Митко. Два часа разговаряха спокойно сами в тяхната гостна. Със свекъра и свекървата се запозна само на входната дворна врата, където го посрещнаха. Там видя и смокинята. Запомни я, защото в София не растяха смокини. Студено им беше вероятно. С мъжа й така и не се запозна. Люси тръгна да прибира Митко, преди той да се върне от работа. А Ангел се прибра по нощите у дома, защото влак за София имаше чак в 9 вечерта.

И забрави, че макар да нямат общ корен, Казанлък и комшулук много си приличат! Душата му обаче не беше забравила. Той беше ДЛЪЖЕН да й благодари за това. Как? – Ами, първо трябва да намери Люси с Митко и да им покаже “двора”. За да не пропадне той самият. Както каза другият Ангел: “В този смисъл няма никакво значение рано или късно ще го направиш.”

Надежда имаше. Иначе как Ангел щеше да види комшулука, ако нахалният бръшлян вече го беше покрил?!




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dobronameren
Категория: История
Прочетен: 1872590
Постинги: 669
Коментари: 2593
Гласове: 1611
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031