Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02 14:05 - Петър Петров: Прабългарите са от тюркски произход. Езикът им, се причислява към групата на западнотюркските езици. На него прабългарите имали и своя писменост.
Автор: aristotelis Категория: История   
Прочетен: 369 Коментари: 2 Гласове:
-1

Последна промяна: 24.02 10:22


Петър Христов Петров е български виден историк, роден в село Върбешница.
Биография: Завършва история в Софийския университет през 1949 година. Специализира в Югославия през 1965 и 1967 години. Асистент, преподавател, доцент и професор във Философско-историческия и Историческия факултет на Софийския университет (1952-1989). Последователно заместник-председател, организационен секретар и главен секретар на Централния съвет и Българското историческо дружество (1964-1985). Член е на Ма­кедонски­я­ на­учен инсти­тут и редакционната колегия на списание "Македонски преглед".

Пройзход и народностното име. Прабългарите са от тюркски произход. Езикът им, който е и главният белег за тяхната етническа принадлежност, се причислява като самостоятелен клон към групата на западнотюркските езици. Този език бил не само говорим — на него прабългарите имали и своя писменост. Това са рунически знаци, близки до тюркско-орхонските. Такива надписи са открити по най-различни предмети, предимно по съдове, а така също по каменни блокове в прабългарските градища — Хумаринското в Северен Кавказ и Маяцкото на Дон. На Балканския полуостров прабългарите дошли със своя език и писменост: на територията на Първата българска държава са открити огромно количество такива рунически знаци, а в някои надписи са предадени и отделни прабългарски думи. 
 
Прародината на прабългарите несъмнено е територията на Алтай, където се е формирала и съществувала в продължение на векове тюркската езиково-етническа общност. Някои по-нови изследвания показват, че на територията на Монголия е открита култура, свързана с прототюркските етнически групи в Централна Азия, т.е. тюркският етнос се е зародил през средата на 1 хил. пр. н.е. — около хиляда години преди образуването на Тюркския хаганат в планините на Монголски Алтай. Оттук след време започнало неговото разселване заедно с хунските племена или самостоятелно — най-напред в Западна Азия, а по-късно и в Източна Европа.
 
 
Името „българи” се среща за пръв път в Анонимния хронограф от 354 г. Тук те са представени като потомци на Ноевия син Сим, т.е. включени са в числото на народите, живеещи в Азия. 
 
През IV в. прабългарските племена вече обитавали областите на север от Кавказ, т. е. прикаспийскнте и приазовските степи. Към това време се отнасят и две сведения на арменския хронист Мойсей Хоренски (V в.). Едното съобщава, че при арменския цар Аршак, т.е. в периода 351—389 г., в голямата Кавказка верига, в земите на българите възникнали „големи смутове” и мнозина от тях, като се отделили от съплеменниците си, се заселили на юг от Кох „в плодоносни и хлебородни места”. Според второто сведение преселниците се наричали вх’ндур булгар и техен предводител бил Вунд, по чието име областта, в която се заселили и живеели, се наричала Вананд. В Армения и досега се срещат названия на реки, отразяващи това прабългарско присъствие: Вананд чай, Балгару чай и др. 

През V и VI в. прабългарските племена станали широко известни на европейските хронисти, особено на византийските и латинските. И докато западните автори Павел Дякон, Енодий, Касиодор, Комес Марцелин, Фредегарий и др., които пишат на латински, употребяват почти изключително името българи, у византийските летописци в това отношение съществува истински хаос.
 
Готският историк Йордан, като описва племената на север от Кавказ през първата половина на VI в., пише, че прабългарите живеели отвъд Черно море и че били съседи на хунското племе акацири и на антите. Той споменава и за племето хунугури, което е склонен да причисли към прабългарите. 
 
В своята Църковна история” Захарий Ритор около средата на VI в. пише, че народът бургар (българи) живеел отвъд Каспийските врати, т.е. на север от Кавказ; те имали свой език, били езичници и имали градове. Оногур пък бил народ, който живеел в юрти (палатки), т.е. водел номадски живот. След това са изброени 13 народа, които водели същия номадски живот — „живеят в юрти и се препитават с говеждо месо и риба, с диви зверове и с грабеж”. Те са: „авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хазар, дирмиар, сирургур, баграсик, кулас, абдел и ефталит”. Явно в случая авторът има пред вид различни етнически групи — тюрки, хуни и алани. Сред тях особено внимание заслужават две имена — бургар и куртаргар, т.е. българи и кутригури.
 
Сравнително най-пълни данни за прабългарите и за техните местоживелища около средата на VI в. дава Прокопий Кесарийски. Като говори за племената и народите, обитаващи на изток от Черно море, той пише: утигурите живеели там, където р. Танаис (Дон) се влива в Черно море, т.е. над Керченския проток; непосредствено до самия проток се намирали многобройните готи тетраксити, които били християни; на север от утигурите обитавали също така многочислените племена на антите; хуните кутригури пък владеели по-голямата част от равнината между Азовско море и р. Танаис.
 
Прокопий се спира и на миналото на прабългарските племена, като ги нарича ту с името хуни, ту с още по-старото кимерийци. Начело на всички тези племена стоял един владетел, който имал двама синове — Утигур и Кутригур. След смъртта на баща си те поделили своите подвластни, така че дори до негово време, т.е.
 
до средата на VI в., по тяхно име едните се наричали утигури, а другите — кутригури. Първоначално и едните, и другите живеел» отвъд Керченския проток и „имали във всичко общи обичаи”.
 
Първото преминаване на прабългарските племена в Кримския полуостров станало, след като вандалите се били преселили в Африка, а вестготите — в Италия. Прабългарите нападнали намиращите се тук готи, като една част избили, а друга прогонили. Последните заедно с жените и децата си преминали Дунава и се заселили в диоцеза Тракия като федерати. Прабългарите кутригури пък, след като прогонили готите, довели жените и децата си и се поселили в това място. Наистина Византия задържала в свои ръце Боспор (на Керченския полуостров) и Херсон, но цялата територия между тези два града се намирала в ръцете на кутригурите. Те дори успели да превземат и градовете Кипи и Фанагурис, намиращи се близо до Херсон.
 
Около средата на VI в. утигурите живеели на изток от р. Танаис (Дон), а кутригурите — на запад от нея. Постепенно прабългарите разширили своите владения и достигнали чак до делтата на р. Дунав. Прокопий изрично отбелязва, че от Херсон до устието на Дунава разстоянието е 10 дни път и че „варварите (кутригури) владеят цялата тамошна земя”.
 
Особено интересни са сведенията, които съобщава за прабългарските племена Агатий в своите „Истории” (втората половина на VI в.). Макар да ги нарича с общото име скити и хуни, той изрично изтъква, че „поотделно едно от тези племена се наричало котригури, друго утигури, трето ултизури, а други вуругунди, и други според техния прадядов обичай. По-сетне, след много поколения, те преминали в Европа ... Те се скитали по чужди земи и нанасяли извънредно големи пакости на тамошното население, като го нападали неочаквано. Така те прогонвали по-раншните им жители и завземали тяхната земя.” По-нататък Агатий разказва, че ултизурите и вуругундите били познати още по времето на император Лъв I (457—474), но една част от тях загинали, а други се преселили далеч. На византийците особено добре били познати котригурите ( = кутригурите) и утигурите, с които след средата на VI в. империята се намирала в най-оживени отношения. Това сведение на Агатий дава основание да се твърди, че някои прабългарски племена, като ултизури, вуругунди и др., са се преселили в Централна Европа още през средата на V в., по време на хунското нашествие. 
 
За родството между утигури и кутригури, както и за принадлежността им към една и съща етническа група особено характерно е сведението на Менандър. Според него Сандилх, вожд на утигурите, казал по време на преговори с византийците за котрагирите ( = кутригурите): „Не е справедливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците ни, които не само говорят език, еднакъв на нашия, и са съжители, а имат и същото облекло и бит, но са и наши сродници, ако и да са подвластни на някои други вождове.” 
 
Византийските хронисти Теофан и Никифор също така дават сведения за част от прабългарските племена, особено за онези от тих, които участвували в създаването на Кубратовата „Велика България”. За Никифор това са „хуни и българи”, а по р. Куфис (Кубан) се намирала „Велика България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници”. Според Теофан пък основни племена били уногундурите българи и котрагите; Кубрат е наречен владетел на „България и на котрагите”. 
По-късно пък, като говори за Аспаруховите българи, Константин Багренородни ги нарича „оногундури”. В случая явно става дума за едно и също племе — уногундури и оногундури, както са идентични уногури и оногури.
 
 
Арменският географ и енциклопедист Ананий Ширакаци (VII в.), като описва племената на север от Кавказ, съобщава, че тук „се намират тюрки и българи, които носят имената си от названията на реките: Купи булгар, Кучи булгар, Оногхонтор булгар, Чдар булгар”. Това сведение е било обект на многобройни изследвания. Сега вече се приема, че под Купи се крие Куфис (Кубан); че Кучи или Кочо е Днепровският лиман, познат също като Кузу (Куву у Константин Багренородни); че оногхонтор булгар съответствува на уногундурите българи; че Чдар булгар също трябва да се търси на север от Кавказ, може би в Северен Дагестан.
 
Най-сетне в едно свое писмо от 961 г. хазарският хаган Йосиф пише, че той произхожда от потомството на Тогария, който имал десет синове: Авийар, Турис, Аваз, Угуз, Биз-л, Т-р-ка, Хазар, Янур, Б-лг-р ( = Булгар) и Савир; че в страната, в която сега живеел, преди обитавали в-н-н-три, т.е. българите уногундури. Това били същите онези българи, които сега живеели при р. Дунав. Несъмнено и тук, както е обичайно за средновековните хронисти, личните имена са персонификация на отделните племена и народи, поради което под името Б-лг-р трябва да се подразбират българи ( = прабългари).
 
Разгледаните сведения, както и многобройните конкретни данни за участието на прабългари в политическите събития било самостоятелно, било в политическите обединения на хуни, тюрки, авари и хазари, дават възможност да се направят някои основни заключения.
 
1. Хипотезите за автохтонния произход на прабългарите като балканско население, а така също славянската, татарската и финочудската хипотеза отдавна са отхвърлени като несъстоятелни. Сериозно са разколебани научните аргументи и на други две хипотези, които имат своите привърженици и досега — хунската и огурската. В момента най-сериозни основания има тюркската хипотеза, т.е. че прабългарите принадлежат към тюрко-алтай-ската езиково-племенна общност и са сродни с хуни, авари, огузи, хазари, печенеги, кумани и др.
 
 2. През различни години едни или други прабългарски племена са попаднали в хунските племенни съюзи на Атила и в Кавказката област, в Тюркския и Хазарския хаганат на изток и в Аварския хаганат — на запад. Това, от една страна, обяснява сравнително рядката употреба на името българи у тогавашните хронисти. То дава отговор на въпроса, защо българите се изявяват на историческата сцена ту под собственото си име, ту под имената на други народи — скити, хуни, тюрки, авари, хазари и т.н. 
 
3. В писмените извори наред с названието българи се срещат още имената на редица прабългарски племена: утигури, кутригури, оногури, котраги, уногундури, ултизури, вуругунди и т.н. наред със сродните им или близки по произход сарагури, савири, барсили, хазари и др. Всичко това е породило обилие от мнения и схващания: някои автори са склонни да отричат принадлежността на кутригурите към прабългарските племена; други приемат, че оногурите, утигурите и кутригурите са хунски племена, а самите прабългари били „отюрчени угри”, които погълнали остатъците от хуните и затова би трябвало да се наричат „хуно-българи”; съществуват и различия по въпроса за идентифицирането на отделните прабългарски племена: кутригури — котраги — Кучи булгар; утигури — уногундури — оногури и т.н.
 
Независимо от това разнообразие и различие в мненията прабългарската принадлежност на посочените племена е несъмнена, така както е безспорно, че прабългарите са включвали в своята среда други племена (тюрки, хуни, унгарци и т.н.) или пък са съставлявали част от хунските, тюркските, аварските, хазарските и други племена. На прабългарите следователно не трябва да се гледа като на нещо неизменно и устойчиво: едни или други племена са се изявявали и са вземали връх над други; някои племена твърде рано са дошли в Централна Европа и са изчезнали; подобна е била съдбата на други прабългари в хаганатите на тюрки, хуни и авари; най-сетне не трябва да се забравя, че средновековните хронисти и особено византийските са оставили сведения само за онези прабългарски племена, които са били в конкретен допир с някои от европейските народи и особено с империята. Поради това, когато се говори за прабългарите, необходимо е при всеки случай конкретно да се види и решава за кое от прабългарските племена става дума. И все пак от всичко казано дотук се налага един основен извод: независимо от многообразието на имена и сложността на политическите взаимоотношения името българи постепенно се наложило като събирателно за всички прабългарски племена, така както събирателно значение имали названията хуни, авари, тюрки, хазари, татари и други.
 
Що се отнася до самото название „българи”, може да се каже, че интересът към него е също толкова стар, колкото стара е и българската държава.
 
 
Още през средните векове, както бе вече посочено, в зависимост от конкретните исторически условия българите бивали представяни ту като кумани, ту като мирмидонци. Наред с това още през XIII в. във византийските извори се появило съобщението, че името българи произлиза от р. Волга (Βούλγα — Βουλγαρία — Βούλγαροι). От византийските хронисти пък това име преминало у западните автори, за да бъде възприето от историците в продължение на много години. Така например през 1601 г. в книгата си „Кралството на славяните” далматинският историк Мавро Орбини пише, че българите били заели обширните поля около р. Волга, по която се нарекли вулгари, а после българи. От Мавро Орбини това схващане преминало у Паисий Хилендарски — за него българите са славяни, които се заселили край голямата р. Волга и оттам се нарекли болгари. Самият Ив. Шишманов, след като проучва този въпрос най-обстойно, в края на краищата достига до същия извод: „И така българин значи буквално човек, мъж от Волга, волжанин.” 
 
В края на XIX в. се появи и хипотезата на В. Томашек, че името българи е тюркско, че произлиза от тюркско-монголската форма на глагола bulgha = смесвам, т.е. че прабългарите били смесен народ, смесица. Тази теза по-късно бе подхваната и от други историци и филолози и постепенно стана господствуваща. От българските учени нейни най-ярки привърженици са В. Златарски, П. Мутафчиев, Ст. Младенов, Ив. Гълъбов и др., а от чуждите — Й. Немет, М. Фасмер и т.н.  През 20-те години на XX в. Д. Дечев се опита да обоснове източногерманския произход на името българи от немския глагол bulg- и готския суфикс -âreis, т.е. българин означавало според него спорещ, каращ се човек, и било прикачено на българите от готите. 
 
Напоследък името българи получава ново тълкуване. Преди всичко прави впечатление широкото разпространение на това име сред тюркските народи в Средна Азия. То се среща и в китайските летописи от II в. пр. н. е. до VIII в. от н.е. под формите пу-ку / пу-гу / бу-гу / ба-го. При това положение името българи се разглежда не като привнесено отвън, а като самоназвание, възникнало и периода на формирането на прабългарите като самостоятелна етническа група. И тъй като сред източните народи е бил развит силно култът към животните, резултат на което е и широко разпространеният календар с 12-годишен животински цикъл, твърде вероятни са предположенията, че името българи трябва да се свърже с названието на животното болга (болгара), живеещо и досега на територията на Монголия и отличаващо се с хубавата си кожа и пъргавите си движения. 
 
В историческите извори с името българи са известни племена в Източна и Централна Европа до VIII в., а така също народите на Дунавска и Волжка България. Това е наложило за по-ранния, додържавен период да се употребява условно название. Името Куб-ратови или Аспарухови българи не е удачно, тъй като обхваща само част от прабългарските племена, и то в определен период от време. Не са приемливи и названия като тюркоезични българи, тюркобългари и хунобългари, тъй като те или не отразяват сложните взаимоотношения сред прабългарските племена и тяхното развитие, или пък дават невярна представа за техния произход. Затова засега като най-приемливо и точно название може да се приеме името „прабългари”. 
 
Прабългари и хуни. Появата на прабългарите в Европа е свързано с голямото хунско нашествие на изток. Оттук произтича и необходимостта да се проследи това придвижване, още повече, че под общото название „хуни” се крият и част от прабългарските племена.
 
След продължителни борби с Китай хунският племенен съюз, познат под името Хунну, бил разгромен. Една част от хунските племена попаднали под китайска зависимост, а други поели на запад — към приуралските степи. По пътя си те увлекли със себе си множество номадски и иолуномадски племена, особено тюркски. Всичко това довело до тюрцизиране на хуните: ако засега не се знае нищо за техния език за периода I—III в., то при появата им в Европа през IV в. и особено при пристигането им в Панония през V в. те били вече тюркоезичен народ. 
 
В своето движение на запад хуните се появили в донските стени през 70-те години на IV в., като нанесли съкрушителен удар на готските племена. Вероятно по това време те поставили под своя зависимост част от прабългарските племена, а други потърсили спасение в земите на юг от Кавказ. Във всеки случай в края на IV и първата половина на V в. хуните наложили своето влияние над по-голяма част от Източна и Централна Европа. Името хуни станало нарицателно за всички племена, които съставлявали техния военноплеменен съюз. Несъмнено сред тях се намирали и прабългарите, които вземали активно участие във военните им експедиции.
 
Заедно с хуните в Централна Европа проникнали и част от прабългарските племена. В началото на V в. те вече населявали земите по северозападните склонове на Карпатите. По всичко изглежда, че става дума за значителни прабългарски маси, тъй като по това време изворите вече ги познават под тяхното истинско име. Става дума по-конкретно за едно нощно сражение между лангобарди и прабългари, в което последните спечелили голяма победа: по-голяма част от лангобардите били избити, кралят им Агилмунд загинал в боя, а дъщеря му била отведена в плен. Но с това стълкновенията между двете етнически групи не престанали. След време новият крал на лангобардите Ламисион предприел поход против прабългарите: в първото сражение той бил разбит и принуден да се оттегли в лагера си; в следващите сражения обаче водени лично от храбрия Ламисион, лангобардите спечелили победа и взели като плячка изоставеното от прабългарите снаряжение. 
 
Прабългарите в Панония споделяли политическата съдба на хуните през първата половина на V в., включително и походите на Лтила в Западна Европа. След смъртта на Атила (453 г.) неговите синове Денгизих и Ернах се опитали да възстановят и запалят бащината си държава, разпаднала се от центробежни сили п удари отвън. В продължение на близо две десетилетия те водили много битки с готи и византийци, в резултат на което хуните били изтикани от Централна Европа. Така прабългарите в Панония останали да живеят в земите на северозапад от Карпатите, освободили се от хунска зависимост и продължили да участвуват като самостоятелна политическа сила в живота на Средна Европа. Останалите прабългарски племена, намиращи се в черноморско-азовската област, продължавали да се намират под властта и в Зависимост от хуните. 
 
Продължителното пребиваване на прабългарите вхунския племенен съюз намерило отражение и в първия български писмен паметник — „Именника на българските ханове”. Както е известно, като първи владетели на българите в него са посочени Авитохол и Ирник, и двамата произлизащи от рода Дуло: първият управлявал 300 години, а вторият — 150. Зад това легендарно сведение, в което по своеобразен начин е съхранена народната памет, историците днес виждат не само упоменаване на Атила ( = Авитохол) и на неговия син Ирник ( = Ернах), но и сигурно указание за свързване на съдбата на прабългарите с тази на хуните за един доста продължителен период от време. 
 
И така през втората половина на V в., когато в Югоизточна Европа предстояли драматични битки между готите и Византия на две места на северните граници на империята се намирали прабългари — в причерноморските области на североизток и в Панония — на северозапад.
 
Прабългарите и Византия. През последните две десетилетия на V и първите няколко десетилетия на VI в. на Византия многократно се налагало ту да прибягва до помощта на прабългарите като съюзници, ту да отбива техните непрестанни нападения.
 
След разпадането на Атиловата държава германското племе гепиди успяло да създаде свое голямо политическо обединение в Панония и около р. Тиса, а по-късно завладели Срем и пренесли полицата си в Сирмиум. През 476 г. други германски племена начело с крал Одоакър превзели Рим и макар да признавали върховенството на Византия, отношенията им с империята не били добри. Почти по същото време се раздвижили и остготите, макар ди били федерати на Византия. Такава именно била политическата обстановка, в условията на която империята прибягнала до помощта на прабългарите.
 
Първото сведение за намеса на прабългарите като самостоятелна политическа сила в събитията на Балканския полуостров се отнася към 480 г. По това време остготите, водени от двамата Теодориховци (Теодорих, син на Триарий, и Теодорих, син на Теудимер, наречен още Велики), водели война с император Зенон (474—491) на широк фронт в земите на юг от Дунава. Йоан Антиохийски (VII—VIII в.) съобщава, че тогава императорът „бил принуден да повика за пръв път българите за съюзници”. Прабългарите се отзовали на поканата и навлезли в пределите на Балканския полуостров, като дори влезли в сражение с Теодорих, син на Триарий, някъде в диоцеза Тракия. В извора не се съобщава кои са тези прабългари, но по всичко изглежда, че става дума за панонските. Не се дават сведения и за изхода от станалите сражения, но явно намесата на прабългарите не могла да спре остготите и скоро Теодорих се отправил с войските си към Цариград. 
 
През 486 г. за втори път прабългари се явили на Балканския полуостров като съюзници на Византия и влезли в сражение с остготите. Магнус Енодий Феликс (VI в.) бил респектиран от храбростта на прабългарите и с нескрит възторг говори в похвалното си слово към крал Теодорих с какъв народ се наложило на неговите бойци да се сражават: „Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който с купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада?” 
 
Две години по-късно Византия решила да се отърве едновременно и от остготите, и от германските племена в Италия. Император Зенон сключил споразумение с крал Теодорих и го насочил към Италия, за да отнеме властта на Одоакър. Тогава именно, през есента на 488 г., готите окончателно се оттеглили от Балканския полуостров. В своето движение на запад те преминали през Сирмиум и Панония, където погубили вожда на гепидите Трапстила, който им устроил засади. Тогава в сражение с готите загинал и прабългарският вожд Бузан. Несъмнено в случая отново става дума за панонските прабългари, които действували този път като съюзници на гепидите.
 
След оттеглянето на остготите в Италия отбраната на дунавската граница рухнала и за прабългарите вече не било трудно, да нахлуват в земите на империята. Павел Дякон съобщава, че през 493 т, когато Теодорих превзел Рим и станал крал на Италия, прабългари „жестоко опустошавали цяла Тракия”, т.е. източната половина на Балканския полуостров. Тогава именно някъде в Тракия по време на едно нощно сражение загинал от „скитски меч” византийският пълководец Юлиан. 
 
Още по-опустошителен характер имало нападението на прабългарин над диоцеза Тракия през 499 г. Срещу тях се опълчил военачалникът на Илирик Арист с 15-хилядна войска и 520 коли. Сражението станало при р. Цурта, вероятно на север от Стара планина. Византийците загубили в боя повече от 4000 бойци — едни по време на бягството, а други, като се хвърляли от високия бряг на реката. Като обобщава резултатите от това катастрофално за византийците поражение, Комес Марцелин с прискърбие съобщава: „Така там погинала илирийската военна мощ и били убити военачалниците Никострат, Инокентий, Танк и Аквилин.” Като се има пред вид, че обикновено западните хронисти описват сражения на панонските прабългари, а така също, че им се противопоставяли войските на Илирик, има основание да се предполага, че и в случая става дума за тях.
 
Явно Византия не била в състояние да укрепи северната си граница, тъй като през 502 г. Комес Марцелин съобщава за ново нашествие и опустошение на прабългарите над често оплячкосвания диоцез Тракия, без да им „се противопостави никакъв ромейски войник”. Показателно е при това, че авторът характеризира това нападение като нещо обичайно. Теофан пък съобщава, че прабългарите нападали диоцезите Тракия и Илирик, но нападението им било така бързо, че те се завърнали, „преди да се. разбере за тях”.
 
През 504 г. остготският крал Теодорих Велики решил да си възвърне областта Сирмиум, намираща се във владение на гепидите. Той поставил начело на войските си пълководците Пиция и Хердуик и ги изпратил против Тразерих, вожд на гепидите. По време на този поход остготите се срещнали с прабългарски отряди, явно съюзници на гепидите, и едва след като ги разбили, могли да присъединят спорната територия към държавата си. Но време на похода според Касиодор особено се отличили двама остготски военачалници: Толвин още в първото сражение спечелил слава и победил „страшните по целия свят българи”; Киприан също не се изплашил от дружината българи, която със своята упоритост по време на боя можела да попречи на плановете на готите. На следната година Пиция продължил своя поход на изток, като навлязъл във владенията на Византия. Повод за този нов кон-
 
фликт дал Мундо, гот или гепид по произход, който бил федерат на империята, но постепенно се обявил за независим в областта на р. Морава и в тези си действия имал пълната подкрепа на остготите. Тъй като конфликтът с остготите и Мундо бил неизбежен, византийците привлекли на своя страна като съюзници много прабългари. Битката станала при Хореум Марги (дн. Кюприя, на р. Морава). Главни противници според Магнус Енодий Феликс се оказали прабългарите и остготите — те се сражавали дълго и с променлив успех: „Дълго време изходът на сражението се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявяваха еднакво ожесточение в битката. Сблъскаха се два народа, на които бягството никога не беше помагало във време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират люде, подобни на тях, и че виждат сред човешкия род противник, равен на себе си.” А когато все пак прабългарите решили да прекратят тази кръвопролитна битка и да се оттеглят, авторът възкликва от учудване: „Те, които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът, сега се оттеглят.” 
 
Оттеглянето на прабългарите било истинска катастрофа за византийците: пълководецът Сабиниан едва успял да се спаси с част от войската си в една крепост, а Мундо се подчинил на крал Теодорих.
 
Въпреки опитите си да спечели отделни прабългарски военачалници на своя страна, Византия не била в състояние да уреди отношенията си с тях. По всичко изглежда, че империята е била подложена на много и чести нападения, тъй като през 512 г. император Анастасий се видял принуден да помисли за защита на столицата Цариград чрез построяването на Дългата стена. А Йоан Зонара, като говори за построяването на това крепостно съоръжение, изрично сочи, че строителството му било предизвикано поради „нападенията на мизите, т.е. на българите и на скитите” — в случая той явно има пред вид прабългари и славяни.
 
Въпреки че била нападана от едни племена, Византия упорито търсела помощта на други и ги използувала като наемници. Йоан Малала сочи, че в отрядите на отделни пълководци при император Анастасий имало „скити, готи и беси”. Затова, когато един от тези пълководци — началникът на федератите Виталиан — се разбунтувал и започнал тригодишна борба за императорския престол (513—515), в неговата бунтовна армия като наемници участвували и прабългари. По същото време обаче други прабългари продължавали своите самостоятелни набези в западната част на Балканския полуостров (диоцеза Илирик). При едно такова нападениете нанесли голямо поражение на византийската войска. 
 
За един период около 15 г., т.е. от 515 докъм 530 г., в изворите липсват конкретни данни за нападения на прабългари. Йордан обаче изрично бележи, че чрез своите провинциални управители император Юстиниан се противопоставял в многобройни сражения на среднодунавските племена херули, гепиди и българи, които опустошавали често Илирик. А когато все пак трябвало да даде преценка на състоянието на империята, той с прискърбие пише, че тя била достойна за оплакване поради всекидневните нападения на българи, анти и славини. Така в изворите започва все по-често да се промъква един нов момент — съгласуваните, а понякога и съвместни действия на славяни и прабългари против империята.
 
Отношенията на Византия с прабългари и славяни ставали все по-враждебни, поради което империята непрекъснато прибягвала до помощта на наемници, за да ги възпира. Така например през 530 г. Мундо бил привлечен отново на византийска служба и назначен за военачалник на диоцеза Илирик. Той успял да отблъсне едно нападение на славяните (гетите), а по-късно навлязъл в диоцеза Тракия и разбил опустошаващите го прабългари. 
 
През 30-те години на VI в. на няколко пъти прабългарски отряди навлизали в пределите на империята. През 535 г. такъв един отряд бил пресрещнат от византийците при крепостта Ятрус (при дн. с. Кривина, Русенски окр.) и разбит. 
 
През 535 г. Византия започнала дълга и изтощителна война против остготите в Италия. На византийския пълководец Велизарий се удало да превземе Сицилия и Южна Италия, а през 536 г. да влезе и в Рим. Скоро обаче остготите преминали в настъпление: през 540 г. те превзели Срем, а през 546 г. техният крал Тотила отвоювал от византийците Рим, Южна Италия, Сицилия, Сардиния и Корсика. Положението станало тежко и империята потърсила съюзници в лицето на германското племе лангобарди, което преселила в Панония (около езерото Балатон). Обрат във военните действия настанал едва през 552 г., когато начело на византийските войски бил назначен пълководецът Нарзес — само за три години той присъединил почти цяла Италия към империята.
 
Събитията, които се разиграли през тези две десетилетия, засегнали и прабългарите в Панония. Прокопий съобщава, че през 537 г. византийските пълководци Мартин и Валериан пристигнали в Италия с 1600 конници, повечето от които били прабългари (хуни), славини и анти, живеещи отвъд р. Дунав. 





Гласувай:
0
1



1. sparotok - :)
27.02 13:49
Като коментираш в блога ми, не го прави като анонимен, бъди мъж и представи своето мнение открито :)

Не българите, гърците са нашествениците на Балканите, фактите доказват това убедително:
Данай доведе своите хора (гърците) от Египет- Страбон, Георграфия, VII, 7. 1
Плиний също твърди, че гърците идват от Африка – Плиний, Естествена История VII. 195-198.
Типичната гръцка дреха – егидата е от африкански произход –Херодот, История, IV-189
Гърците имат същите погребални обреди като африканските номади – Херодот, История, IV –190
Есхил описва гърците като тъмнокожи и идвайки от Африка предавайки думите на пеласгийския цар към данаидите – “Вие не приличате на хората от нашата земя, а по-скоро сте като либийките, или даже като хората живеещи край река Нил.” - “No likeness of our country do ye bear, But semblance as of Libyan womankind. Even such a stock by Nilus' banks might grow…”
http://classics.mit/Aeschylus/suppliant.html

Всички тези данни се подкрепят от генетиката:
Greeks are found to have a substantial relatedness to sub-Saharan (Ethiopian) people, which separate them from other Mediterranean groups. Both Greeks and Ethiopians share quasi-specific DRB1 alleles, such as *0305, *0307, *0411, *0413, *0416, *0417, *0420, *1110, *1112, *1304 and *1310. Genetic distances are closer between Greeks and Ethiopian/sub-Saharan groups than to any other Mediterranean group and finally Greeks cluster with Ethiopians/sub-Saharans in both neighbour joining dendrograms and correspondence analyses. The time period when these relationships might have occurred was ancient but uncertain and might be related to the displacement of Egyptian-Ethiopian people living in pharaonic Egypt.

https://www.ncbi.nlm.nih/pubmed/11260506
цитирай
2. aristotelis - Редовият тракоман страда от ред психични проблеми включващи параноя, грандомания, авто-агресия и тежки комплекси за малоценност
06.03 11:42
sparotok написа:
Като коментираш в блога ми, не го прави като анонимен, бъди мъж и представи своето мнение открито :)

Не българите, гърците са нашествениците на Балканите, фактите доказват това убедително:
Данай доведе своите хора (гърците) от Египет- Страбон, Георграфия, VII, 7. 1
Плиний също твърди, че гърците идват от Африка – Плиний, Естествена История VII. 195-198.
Типичната гръцка дреха – егидата е от африкански произход –Херодот, История, IV-189
Гърците имат същите погребални обреди като африканските номади – Херодот, История, IV –190
Есхил описва гърците като тъмнокожи и идвайки от Африка предавайки думите на пеласгийския цар към данаидите – “Вие не приличате на хората от нашата земя, а по-скоро сте като либийките, или даже като хората живеещи край река Нил.” - “No likeness of our country do ye bear, But semblance as of Libyan womankind. Even such a stock by Nilus' banks might grow…”
http://classics/Aeschylus/suppliant.html

Всички тези данни се подкрепят от генетиката:
Greeks are found to have a substantial relatedness to sub-Saharan (Ethiopian) people, which separate them from other Mediterranean groups. Both Greeks and Ethiopians share quasi-specific DRB1 alleles, such as *0305, *0307, *0411, *0413, *0416, *0417, *0420, *1110, *1112, *1304 and *1310. Genetic distances are closer between Greeks and Ethiopian/sub-Saharan groups than to any other Mediterranean group and finally Greeks cluster with Ethiopians/sub-Saharans in both neighbour joining dendrograms and correspondence analyses. The time period when these relationships might have occurred was ancient but uncertain and might be related to the displacement of Egyptian-Ethiopian people living in pharaonic Egypt.

https://www.ncbi.nlm/pubmed/11260506

На войнстващата простащина, на фалшификацията на историята, на подмяната на историческото ни наследство и самосъзнание трябва да се дава отпор. В противен случай не демографската катастрофа ще причини изчезването на нашия народ. Преди да изчезнем физически ще сме претопени ментално в нещо, която няма да има нищо общо нито с българите, нито с българската култура.
Най-тъжното в цялата работа е, че пан-тракедонизмът надмина и македонизма в опитите си за присвояване на чужда история. Двете явления са напълно идентични в основата, на която се базират : шовинизъм, върл популизъм, манипулация на научни данни, откровено невежество.
И докато в съседна Македония това явление има определена политическа цел и се прокламира от държавата, у нас то е дело на и се поддържа от маргинализирани псевдо-патриоти и националисти, неграмотни емигранти и полуграмотни гурута без съответното образование.
Редовият тракоман страда от ред психични проблеми включващи параноя, грандомания, авто-агресия и тежки комплекси за малоценност; за него автохтонството не е просто теория за произхода му, но и осмисля ежедневието му, то е причина да се чувства по- в сравнение с останалите хора на Земята.
С темповете си на разпространение главно сред неграмотната част от българското население тракоманията може да се сравнява с разпространението на националсоциалистическите "арийски" теории в Германия, като неслучайно вече е прегърнато от най-маргиналната партия в страната - "Атака" и част от неговите проповедници намират поле на изява именно в нейните медии.
Въпреки това, справянето с тази чума минава не през нейното публично опровергаване и разнищване (привържениците и така или иначе вече имат комплекс, че някой нарочно крие истината от тях), а през пълното игнориране на този популистки феномен, който слава Богу, поради цялостната си несъстоятелност, няма потенциала да се превърне в доминиращо мнение за нашия произход, въпреки крайните прояви на наглост, безочие и фундаментализъм у своите депримирани привърженици.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: aristotelis
Категория: История
Прочетен: 1001679
Постинги: 255
Коментари: 1354
Гласове: 274
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930