Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02 22:19 - Димитър Ангелов: Tраките не притежавали собствена азбука и писменост. След образуването на Одриската държава гръцкият език станал официален и държавен.
Автор: aristotelis Категория: История   
Прочетен: 749 Коментари: 3 Гласове:
-1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Димитър Ангелов ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ   Траките (гръцки, Θράξ, Θράκες) са първото засвидетелствувано от писмени данни население в източните краища на Балканския полуостров, и по-специално в днешните български земи. Сведенията относно най-ранната им история са твърде оскъдни и все още не може да се установи с положителност дали те са автохтонни балкански жители, или са дошли впоследствие на територията южно от река Дунав по време на миграционните процеси през III хилядолетие пр. н. е. 

Това е дискусионен въпрос, който излиза извън рамките на настоящата работа и няма да бъде поставян на разглеждане.
 За нас е важно да отбележим, че през първото хилядолетие пр. н. е. тракийската етническа общност е населявала вече балканските земи и че тя е привличала погледа на своите съседи гърците, както личи това отзапазените писмени паметници.

Първи известия за траките се съдържат в Омировия епос, който се отнася приблизително към IX—VIII в. пр. н. е. Впоследствие сведения за Тракия като географска област намираме у гръцкия лотограф Хекатей от Милет (VI—V в. пр. н. е.), автор на една интересна творба под наслов „Описание на земята”. 

Особено подробни стават данните за тракийските племена в съчиненията на гръцките историци от V в. пр. н. е. насам, като Херодот(около 484—425), Тукидид (роден към 460 г.) и Ксенофонт (около 440—365 г.). 
 Наред с писмените извори богат материал за живота, бита и културата на тракийския етнос през този период ни предлагат находки от археологически проучвания на тракийски селища и некрополи.   От изворовите сведения се вижда, че към VI—V в. пр. н. етракитезаемали една обширна територия в югоизточния дял на Балканския полуостров, включена между Дунав, Черно и Егейско море (т. е. на част от земите на днешна България, Гърция и Европейска Турция).

Предполага се, че първоначално тракийски племена живеели и в западния дял на Балканския полуостров, чак до Адриатическото крайбрежие, но по-късно, вероятно към 1300 г. пр. н. е., там навлезли илирите, които погълнали част от траките, а други изтласкали в източна посока.

В резултат на илирийското нашествие отделни тракийски племена били принудени дори да напуснат балканските земи. Това са т. нар. бриги (или фриги) и мизи 
, които се заселили в Мала Азия и за чието съществуване през I в. пр. н. е. в тази област има редица изворови данни (топоними, хидроними, каменни надписи и пр.).   Освен в Балканския полуостров и в Мала Азия сродни с траките племена живеели и в земите северно от река Дунав, на територията на днешна Румъния, а отчасти и на днешна Унгария. Това са тъй нар. даки, които представляват най-старият етнически компонент на образувалата се през средновековната епоха румънска народност. 
Близки с даките били агатирсите, които живеели в днешно Седмиградско. Тракийски елемент е засвидетелствуван и в Южна Русия (в западните области на Украйна, по долното течение на Днепър, по крайбрежието на Азовско море и др.).
  Заели през I хил. пр. н. е. една обширна територия траките били заобиколени с редица други етнически общности. 
На североизток техни съседи първоначално били тъй нар. кимерийци, които са най-старото засвидетелствувано от писмени паметници население и причерноморските райони на Южна Русия.
Изказано е предположение, че кимерийците са сродни по своя език с траките и че спадат към една и съща етнолингвистична група. Според друго гледище те спадат към иранската етническа общност.
 
През IX—VIII в. пр. н. е. част от кимерийците навлезли дълбоко в земите, заселени с траки, прекосили целия Балкански полуостров и се заселили в Мала Азия. 
По време на своето движение през балканските земи те увлекли и отвели със себе си тракийското племе трери, което също се заселило в Мала Азия. 
Отслабени след извършената масова миграция, кимерийците, които останали в Южна Русия, станали лесна плячка на скитите (племена от ирански произход), които ги завладели и си създали огромна държава. 
От VII в. пр. н. е. насам скитите - Σκύθες - били вече главните съседи на тракийския етнос и влезли с него в тесни политически и културни връзки. 
Постепенно те разширявали своята територия и в началото на V в. пр. н. е., след като разгромили персийския цар Даркй, който се бил опитал да ги покори (513 г.) те проникнали дълбоко на юг в балканските земи. 
Към 40-те години на IV в пр. н. е. скитите си създали в североизточния край на Балканския полуостров (в днешна Добруджа) държава, която станала непосреден съсед на тракийското племе гети. Най-голяма сила достигнала тази държава през средата на III в. пр. н. е.
  По името на тези скити заетата от тях област получила названието „Малка Скития”, което се запазило векове наред в административната и географска терминология на антични и средновековни автори.    На юг съседи на траките били елините (гърците), които заемали приблизително днешните гръцки земи, част от Мала Азия и островите вЕгейско и Бяло море.
На Балканския полуостров гърците дошли след две последователни преселвания — на ахейските племена (към края на III хил. пр. н. е.) и надорийските племена (около 1200 г. пр. н. е.). 

След тяхното установяване тук първоначално досегът им с местнитетракийски племена е бил сравнително ограничен, но по-време навеликата гръцка колонизация от VII в. пр. н. е. насам той се усилил значително поради това, че гърците основали редица градове колонии по северното и западното крайбрежие на Черно море (като Олбия, Пантикапей, Нимфей, Фанагория, Херсонес, Истрос, Калатис, Одесос, Месемврия, Анхиало и др.) и по крайбрежието на Бяло море (Енос Абдера и пр.). 

Така се разширила твърде много пространствената основа, на която се срещали траки и елини, и се създали благоприятни условия за тесни икономически, политически и културно-религиозни връзки между двата етноса. 
  На запад траките граничели с редица илирийски племена, които заемали през I хил. пр. н. е. целият северозападен дял на Балканския полуостров (приблизително територията на днешна Югославия и на Албания). 
Точната граница между тракийския и илирийския етнос е трудна за определяне, но в общи линии тя е минавала по басейна на реките Морава и Струма. 
    Западни съседи на траките били и тъй нар. пеонски племена, които през първото хилядолетие пр. н. е. населявали също така една част от Македония. Изобщо етническата пъстрота в тази област през разглеждания период била твърде голяма.   Траките спадали към индоевропейската етнолингвистична група и в това отношение били сродни със съседите си илири и гърци. Според описанията на някои древни автори те били едри и снажни хора, с руса или червеникава коса и със сини очи. 

Трябва да се предположи, че такива са били главно траките в южния край на Балканския полуостров, които гърците като техни преки съседи познавали най-добре. Понастоящем в Родопската област, както личи от направените антропологични проучвания, е установен един макрокефален тип със светла пигментация, т. е. такъв тип, който отговаря приблизително на описанията на старите автори. 
От изследвания на тракийски некрополи, чийто брой непрестанно нараства може да се установи обаче, че голяма част от тракийското население е спадало към средиземноморския антропологичен тип, отличаващ се със своята тъмна пигментация. 

Би могло да се предположи, че този тип е бил свойствен на едно по-старо, автохтонно балканско население, докато светлопигментираният тип е донесен от север и свидетелствува за миграционни и преселнически движения в балканските земи. Въпросите все още се нуждаят от по-детайлни проучвания на един широк пространствен фронт, който да обхване всички райони в Балканския полуостров, заемани през античността от тракийските племена. 
  Основно занимание на траките (първо хилядолетие пр. н. е.) било земеделието и животновъдството. Съобразно с това преобладавал селският бит и селото било основна поселищна и производствена единица. 

Към VI—V в. пр. н. е. в икономическия живот на тракийския етнос се забелязва видим напредък, засилва се занаятчийството, започва обмен на стоки между отделните племена. За напредналия стопански живот свидетелствува обстоятелството, че се появила вече нужда от употребата на различни форми на платежни средства. 
Трябва да се отбележи, че социално-икономическо-то развитие на тракийския свят се движело неравномерно. По-напреднали били племената в Южна и Югоизточна Тракия и на това се дължи и обстоятелството, че там възникнала първата тракийска държава.
  Един от съществените въпроси е да се види каква е била числеността на тракийския етнос в балканските земи през разглеждания период. Сведенията ни по този въпрос са твърде оскъдни. Както изглежда обаче, броят на траките към VI—V в. пр. н. е. е бил значителен и това правело впечатление на съвременниците им.

Според гръцкия историк Херодот „тракийският етнос след индийския е най-голям от всички народи”......(Θρακικὸν δὲ ἔθνος μέγιστόν ἐστι μετά γε ἰνδοὺς πάντων ἀνθρώπων).
 

За многобройността на траките може да се съди и по някои сведения, които се отнасят до числеността на техни войскови единици и които се съдържат в съчиненията на Тукидид, Страбон, Павзаний и други писатели от класическата и елинистическата и римска епоха. 
Предполага се въз основа на тези данни, че през периода до завладяването на Балканския полуостров от римляните (по-точно междуV—I в. пр. н. е.) броят на траките в балканските земи е достигал до към900 000 души. 

При това по-голямата част (около 600—700 000 души) са населявали областта на юг от Стара планина, докато в територията между Морава, Дунав, Черно море и Стара планина са живеели около 150—200000 души

С други думи, в демографско отношение тракийският етнос е бил разпространен доста неравномерно и главната му жива сила се е съсредоточавала в югоизточните краища на Балканския полуостров.
  За това, че броят на траките през доримският период е бил значителен, може да се съди от данни на археологията. През латенската епоха (т. е. за времето от V в. пр. н. е. насам) на територията, заемана от траки, са открити редица селища, предимно от селски тип, който е бил най-разпространен тогава в съответствие с преобладаващия земеделско-скотовъден бит на тракийското население и с обществено-политическото му устройство. 

Повечето от тези селища са открити при това южно от Стара планина, което отговаря на общата констатация, че в тази област броят на траките е бил по-голям. Извършваните непрестанно археологически разкопки ще допринесат несъмнено за уточняване на нашите представи относно числеността на тракийския етнос и неговото разпределение в отделните области, които той е обитавал през разглеждания период.
  От гледна точка на своето обществено-икономическо развитие тракийският етнос се е намирал към средата на първото хилядолетие пр. н. е. на прехода от първобитнообщинни форми към класово ранноробовлацелско общество. 

Добре известно е от данните на редица древногръцки писатели (като Херодот, Тукидид, Ксенофонт и пр.), 
че траките се делели на голям брой племена, разположени на юг или на север от Стара планина, всяко от които си имало собствено име. 
Като по-важни племена, които играли роля в политическия и културния живот на тракийския свят през периода до римското завладяване, заслужават отбелязване следните:

трибали (в областта между реките Морава и Искър), крестони (в областта между долното течение на реките Стримон (Струма) и Аксиос (Вардар), бисалти, одоманти и едони (по долното течение на р. Струма и по басейна на р. Места), серди (в днешното Софийско поле), дентелети (по горното течение на р. Струма), меди (по средното течение на Струма), дий, дерсеи и дерони (по река Места), беси (по горното течение на р. Марица и в Родопите); 

травси (пак в Родопската област, югоизточно от бесите), одриси (по средното и долното течение на р. Марица и по басейна на р. Регина, дн. Еркене), ниспеи, меландити, мелинофаги, тини, асти (по черноморското крайбрежие, южно от Стара планина), мизи (на изток от река Искър в Северна България), кробизи (източни съседи на мизите, също в Северна България), гети (в днешна Добруджа). 

У Херодот става дума за общо 19 племена, но, както изглежда, броят на племената по негово време е бил по-голям. Затова може да се съди и от данни на по-късни автори (като Страбон и пр.). 

 При това, както личи от изворовите сведения, повечето от тракийските племена са били разположени на територията южно от Стара планина, а числото на племената между Дунав и Стара планина е било значително по-малко. Това идва да потвърди отбелязаната вече констатация за по-голямата численост на траките южно от Балкана, в областта между Черно море, Бяло море и река Струма.

Видимото раздробяване на тракийския етнос на множество племена е било придружено и с известно неединстйо по отношение на езика. Както се знае, траките спадат към индоевропейската лингвоетническа общност подобно на гърци, илири, славяни, германци, балти и други античнни и ранносредновековни етноси в Европа.

В продължение на столетия поради липса на тракийска писменост за техния език се е знаело твърде малко и е господствувало схващането, че той е бил един и същ за всички племена от тракийски произход, разположени в посочената вече обширна област (в Балканския полуостров, северно от Дунава и в Мала Азия). 

Последните изследвания сочат обаче, че тракийският език в доримския период не бива да се схваща като нещо хомогенно, но че той се разделя най-малко на три сродни, но все пак различаващи се помежду си езици, а именно; същински тракийски, дако-мизийски и фригийски. 

Първият от тях е бил говорен главно в областта между юг от Стара планина, където са били разположени повечето от тракийските племена. Дако-мизийски е бил разпространен в днешна Северна България и сред даките в днешна Румъния, а фригийски се е говорел от фригите в Мала Азия, изселени там, както вече се каза, след нахлуването на илирите в северозападните краища на Балканския полуостров.
  Наличието на голям брой тракийски племена и липсата на един общ език говори, че през разглеждания период (V—I в. пр. н. е.) траките не могат да бъдат характеризирани от етническа гледна точка като „народ”. 
Те се намирали все още на такъв етап от своето етническо развитие, когато основна единица е представлявала племето. На това състояние на етническа раздробеност съответствува наличието на множество локални названия за отделни племена (одриси, беси, мизи и пр.) и липсата на единно название, което да ги измести и отстрани.
  Наистина у гръцките писатели ние срещаме вече името „траки” (гръцки, Θράξ, Θράκες) като събирателен термин за означаване на техните северни съседи, но наличието на това име не е било в състояние да отмени употребата на цяла редица племеннорегионални имена, които се срещат у Херодот, Тукидид, Ксенофонт и други писатели от доримския период. 

При това ние не знаем дали самите „траки” (гръцки, Θράκες)   са имали по това време едно общо име, или са си служели само с местните си племенни названия, така богато засвидетелствувани в гръцката и елинистическата литература от V до I в. пр. н. е. 

Това предположение изглежда по-вероятно, тъй като е в съответствие с действителното състояние на нещата и с голямата племенна раздробеност сред тракийския свят. 
То се подкрепя до известна степен и от един пасаж у Херодот, който твърди, че „(траките, Θράκες ) носят много имена, всяко племе според страната си”......(ὀνόματα δὲ πολλὰ ἔχουσι κατὰ χώρας ἔκαστοι).
 
Никъде гръцкият писател не отбелязва, че наред с тези отделни имена те имали и едно обобщаващо (траки) и трябва да се предположи, че това обобщаващо название е било в употреба само у съседите на тракийските племена.
  Племенната раздробеност сред тракийския свят се е отразявала и върху облика на тяхната материална и духовна култура. 
Ако е съди от данни на гръцки, елинистически и римски писатели, може да се заключи, че са съществували редица регионални особености в характера на тази култура съобразно социално-икономическото и етническо състояние на дадено племе. 

Така напр. узнаваме за регионално местни обичаи на такива тракийски племена като агатирси, травси, гети, мизи, сарапари и др., които се срещали само у тях и не били познати на другите племена. 
Така напр. агатирсите, които живеели в днешно Седмиградско, имали обичай за общо ползуване на женитетравсите имали обичай даоплакват новородените деца, сарапарите практикували отрязване на главата или одиране на черепа на убития неприятел, някои от мизите (т. нар. капнобати) не употребявали месо, а други (т. нар. ктисти) не се женели.

С една дума, налице е било едно разнообразие в различни сфери на материалната и духовната култура, на бита, на общественото устройство, на идеологията, което предава на тракийския свят през доримския период значителна вътрешна колоритност. 
Това разнообразие е характерно не само за тракийския етнос, но то може да се наблюдава и у други етнически общности, които още не са се споили в една по-устойчива категория (народност) и сред които господствува племенното деление.
  Независимо от това обстоятелство обаче у тракийските племена, които векове наред населявали една постоянна територия и живеели в близко съседство помежду си, са били налице и цяла редица общности в техния бит и нрави, в материалното им и духовно творчество, в религиозните им вярвания. 
За това можем да съдим както от веществени паметници, така и сведенията на голям брой антични автори.
  Особен интерес в това отношение предизвиква описанието на Херодот, който е бил един от най-добрите познавачи на тракийските племена.

У него срещаме добре известните и твърде показателни известия за еднаквия начин, по който е била третирана жената сред отделните племена, за обичая да се продават деца в робствообщ за всички траки, за обичая да се татуират телата като израз на благородство
за еднаквите погребални ритуали чрез издигане на надгробни могили и устройване на игри, за почитането на едни и същи божества, а именно гръцките Арес, Дионис и Артемида и 
 казано накратко, от изложеното настарогръцкия писател може да се заключи, че сред тракийския етноскъм средата на V в. пр. н. е. независимо от регионални особености в бита и нравите на едно или друго племе е съществувала значителна общност по отношение на материалната и духовната култура, на обичаите, нравите и традициите.

Специално внимание заслужава обобщаващото наблюдение на Херодот, че траките „носят много имена, всяко племе според страната си, но всички имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение с изключение на гетите, травсите, и траките, които живеят над крестонците.....(ὀνόματα δὲ πολλὰ ἔχουσι κατὰ χώρας ἔκαστοι, νόμοις δὲ παραπληςίοισι πάντες χρέονται κατὰ πάκτα πλὴν Γετεών καὶ Τραυσὠν, καὶ τῶν κατύπερθε Κρηστωναίων οἰκεόοντων). 
  Тази констатация на Херодот отговаря на действителното състояние на нещата. Тя свидетелствува, от една страна, за липсата на единна тракийска народност и за наличието на отделни племена със собствени названия и същевременно за голямата близост на тези племена, намерила израз в разпространението на една еднаква почти за всички материална и духовна култура. 
Тази общност именно е давала основание на античните автори да употребяват и общото название — траки (Θράκες) — за цялото огромно множество от различни племена на север и на юг от Стара планина.
  Важен момент в историята на траките през предримския период, който би могъл да подпомогне процеса на изграждане на тракийска народност, е несъмнено създаването на т. нар. Одриска държава (гръцки, κράτος της Οδρύσης)

Държавата, както се знае, е един от основните
етнообразуващи фактори, който съдействува за преодоляване на племенната разпокъсаност и обединяването на еднородни племена в едно цяло. 
Одриската държава, възникнала в Източна Тракия, с главен център Ускудама, близо до днешния Одрин. 
Тя се явява резултат от общото социално-икономическо развитие на тракийския свят южно от Стара планина и от видимия подем в стопанския и по-литически живот след прогонването на персите от Балканския полуостров. 

Пръв владетел на Одриската държава е Терес - Τήρις (470—440), а след него иде синът му Ситалк - Σίταλκος (440—424). Първоначално територията на Одриското царство била сравнително ограничена, на впоследствие нейните предели се разширили значително.

На изток границите на Одриската държава стигнали до Черно море, на север — до река Дунав, на северозапад — до областта, населявана от трибалите, и на югозапад — до басейна на река Струма. В тази обширна територия влезли редица тракийски и дако-мизийски племена, които се обединили под скиптъра на един общ владетел и повели и обща външна и вътрешна политика. 
Така се създали, условия за ликвидиране на племенната раздробеност, което би могло да доведе постепенно до формирането на една по-устойчива етническа общност.   За съжаление могъществото на Одриската държава било краткотрайно. Въпреки опитите на одриските царе да укрепят централната власт сепаратистичните тенденции на отделни племенни вождове били много силни и желаното вътрешно сцепление не могла да се постигне. 
Някои племена непрестанно се бунтували и правели опити да се откъснат, а други (като напр. дии и трибали) останали изобщо извън пределите на държавата.

В края на V и началото на IV в. пр. н. е. в резултат на вътрешните борби Одриската държава се разпаднала на две части — на т. нар. „Горна Тракия”, начело с Амадок - Αμάδοκος, и на „Долна Тракия”, където управлявал Севт II - Σεύθης ΙΙ

По-късно се създали не две, а три отделни държави, управлявани съответно от Керсоблепт, Амадок II и Берисад (след 359 г.). Политическият и военен упадък продължавал, а в това време като опасен съсед на разпокъсаната Одриска държава се издигнала съседна Македония.

Под ударите на македонския цар Филип II (359—336) паднали последователно и трите нейни отделни части и всички тракийски племена южно от Стара планина били поставени под македонско владичество.
  През 323 г. след смъртта на Александър Велики Одриската държава била възстановена за кратко време, но наскоро-  след това била подчинена под властта на александровия пълководец Лизимах. 

Македонското владичество продължило до 281 г. пр. н. е., когато в Балканския полуостров нахлули идващите от северозапад келтски племена. Жертва на техните завоевателни действия станали редица илирийски и тракийски племена, между другото и племената в Източна Тракия, където келтите създали своя държава с център Тиле (вероятно близо до днешния Ямбол). 

През 218 г. келтското владичество било отхвърлено и Одриската държава била възстановена. Тя не притежавала обаче нито предишния си териториален обхват, нито някогашната си политическа и военна сила, а представлявала една слаба, нестабилна държавна формация, раздирана от непрестанни вътрешни борби. 

При тази обстановка започнали нашествията на римляните на Балканския полуостров. Те заварили тук тракийския свят силно разпокъсан и лишен от здрава държавна организация и това им дало възможност в кратко време да овладеят обширни територии. 
Един последен опит да се обединят тракийските племена бил направен към средата на I в. пр. н. е. от гетския владетел Бурибиста, който създал голямо царство и разпрострял властта си в земите северно и южно от река Дунав чак до Стара планина. 
Не след дълго обаче държавата на Бурбиста била разгромена, и то с помощта на одриските владетели, които по това време се намирали вече във васална зависимост от римляните и ги подпомагали във военните им действия. Естествено при това вътрешно раздробяване на траките и взаимното им противоставяне процесът на създаване на единна народност бил съвсем затормозен и не можел да се развива нормално. 
Тракийският свят въпреки опитите за неговото обединение под егидата на могъщата някога Одриска държава си останал в края на краищата разпокъсан и вътрешното сцепление, което би могло да обедини отделните племена в едно цяло, не могло да се осъществи.
  Наред с липсата на здрава и трайна държава друго неблагоприятно обстоятелство, което пречело на траките да се обединят в една по-устойчива етническа общност, било и това, че те не притежавали собствена азбука и писменост.

Както изглежда, опити за създаване на тракийска азбука са били правени, доколкото може да се съди за това от един каменен надпис, намерен преди няколко години в с. Кьолмен (Преславско). 
Този надпис, съставен на някакъв преходен диалект между тракийски и дако-мизийски, се датира приблизително към средата на първото хилядолетие пр. н. е. и е написан с буквени знаци, подобни по своя характер на знаците, употребявани по това време в Северозападна Мала Азия.
Опитите за създаване на собствена азбука имали обаче спорадичен характер и не дали особени резултати.

Впоследствие, както добре е известно, сред тракийскитеплемена се разпространила и се наложила гръцката азбука.

Това се дължало на тесните връзки между гръцките беломорски и черноморски колонии с околното тракийско население а също така и на продължителния контакт между владетелите на Одриската държава и редица гръцки полиси (главно Атина). 

Не малка роля за разпространението на гръцката азбукаизиграла и завоевателната политика на Филип II и Александър Велики, която била свързана изобщо с разширяване на териториалната база на елинската материална и духовна култура.   Едновременно с възприемането на гръцката азбука сред тракийските племена започнал да печели почва и гръцкият език, особено в онези райони, където досегът между гърци и траки бил по-непосредствен (почерноморското и беломорското крайбрежие) и в областта южно от Стара планина.

След образуването на Одриската държава (κράτος Οδρύσηςгръцкият език станал официален и държавен

С него си служели одриските владетели при издаване на законии договори при поставяне на надписи върху монети и пр. 

Богат материал в това отношение ни предлагат откритите гръцки надписи от IV в. пр. н. е. в Севтополис - Σευτόπολις, един от най-значителните градски центрове в Одриското царство.

Популярността на гръцкия език като официцален и държавеннараснала още повече през елинистическата епоха (III—I в. пр. н. е.), непосредствено преди завладяването на Балканския полуостров от римляните. 

Силно разпространение добил гръцкият език и в религиозния култ(надписи върху оброчни плочки, върху надгробни паметници и пр.). 
Много паметници с подобно съдържание, които произхождат от доримския период, са открити във и около селищата по Черноморието (Истрос, Калатис, Одесос, Месемврия, Анхиало и пр.), както и в някои селища в Тракия и Македония.

Що се отнася до тракийския език (същински тракийски и дако-мизийски), то той се запазил и продължавал да се развива и употребява като говорим език на населението на север и на юг от Стара планина, но не могъл да се издигне до степен на книжовен и държавен.

Вследствие на това запазените до наши дни писмени паметници на тракийски са съвсем малко. 
Наред с посочения вече надпис от с. Кьолмен могат тук да бъдат посочени известният златен пръстен при с. Езерово (Първомайско), надписът върху четирите сребърни съда от с. Дуванли (Пловдивско), надписът върху едно сребърно съдче от с. Александрово (Ловешко) и др.
Възможно е бъдещи находки да увеличат броя на подобни паметници на тракийски език, но това едва ли ще измени чувствително общата картина.   Обстоятелството, че през доримския период тракийският език не могъл да се наложи като писмен, а вместо него тази роля изпълнявалгръцкият, се отразило твърде неблагоприятно върху съдбата натракийския етнос който до голяма степен се елинизирал.

Липсвал слой от образовани хора, които биха могли чрез разпространението на роден език и книжнина да съдействуват заукрепване на етническото самосъзнание на траките, за възхвала на тяхното минало и постижения, за освежаване на историческата им памет. 

Доколкото съществувала образована прослойка (главно сред богатите и знатни среди в градовете), тя се възпитавала в елински традиции поради силното влияние на гръцката писменост и култура.

Резултат от продължителното съседство и взаимни връзки между тракии гърци е било, както вече се отбеляза, въвеждането на гръцката азбука и писменост сред тракийския свят
Едновременно с това сред траките се разпространило доста силногръцко влияние в областта на религията, на архитектурата, наживописта и пр. 
Знае се напр., че още по време на Херодот (т. е. към средата на V в.)траките почитали наред със своите богове вече и някои гръцки божества (Артемида и Арес).
 
За проникването на гръцки религиозни култове сред траките презелинистическата епоха свидетелствуват особено ясно надписи, разкрити в тракийския град Севтополис (от IV в. пр. н. е.). 

Находките в Севтополис говорят при това за елинско влияние не само в областта на религията, но и по отношение на градоустройството, нажилищната архитектура, на украсата на сградите и пр.  
Силно било елинското влияние и по отношение на живописта
За това свидетелствува най-добре прочутата тракийска гробница,открита през 1944 г. в гр. Казанлък

В заключение може да се каже, че траките през доримския период са имали досег с редица етноси и че в резултат на това се е обогатила с нови елементи тяхната материална и духовна култура. 
Особено важна в това отношение е била ролята на гърцитес които тракийският етнос е имал продължилен стопанскиполитически икултурен контакт и се е срещал с тях на една широка териториална основа. 
Като цяло траките са запазили по това време своята етническа самобитност, своя език, своите нрави и обичаи, своите традиции независимо от смесванията си с други етнически общности и от редицата влияния, на които са били подложени в различни сфери на материалната си и духовна култура. 
Това е общият извод, който се налага от прегледа на целия материал, свързан с историята и съдбата на тракийските племена до падането им под римска власт.



Гласувай:
1
2



1. iliyanv - Якоб Филип Фалмерайер, 1835 "За произхода на днешните гърци"
12.02 17:03
Варна, 2012. Преводач Г. Петков

„Нито капка гръцка кръв не тече във вените на обитателите на днешна Гърция.“

цитирай
2. aristotelis - На войнстващата простащина, на фалшификацията на историята, на подмяната на историческото ни наследство и самосъзнание трябва да се дава отпор.
14.02 15:10
iliyanv написа:
Варна, 2012. Преводач Г. Петков

„Нито капка гръцка кръв не тече във вените на обитателите на днешна Гърция.“



На войнстващата простащина, на фалшификацията на историята, на подмяната на историческото ни наследство и самосъзнание трябва да се дава отпор. В противен случай не демографската катастрофа ще причини изчезването на нашия народ. Преди да изчезнем физически ще сме претопени ментално в нещо, която няма да има нищо общо нито с българите, нито с българската култура.
Най-тъжното в цялата работа е, че пан-тракедонизмът надмина и македонизма в опитите си за присвояване на чужда история. Двете явления са напълно идентични в основата, на която се базират : шовинизъм, върл популизъм, манипулация на научни данни, откровено невежество.
И докато в съседна Македония това явление има определена политическа цел и се прокламира от държавата, у нас то е дело на и се поддържа от маргинализирани псевдо-патриоти и националисти, неграмотни емигранти и полуграмотни гурута без съответното образование.
Редовият тракоман страда от ред психични проблеми включващи параноя, грандомания, авто-агресия и тежки комплекси за малоценност; за него автохтонството не е просто теория за произхода му, но и осмисля ежедневието му, то е причина да се чувства по- в сравнение с останалите хора на Земята.
С темповете си на разпространение главно сред неграмотната част от българското население тракоманията може да се сравнява с разпространението на националсоциалистическите "арийски" теории в Германия, като неслучайно вече е прегърнато от най-маргиналната партия в страната - "Атака" и част от неговите проповедници намират поле на изява именно в нейните медии.
Въпреки това, справянето с тази чума минава не през нейното публично опровергаване и разнищване (привържениците и така или иначе вече имат комплекс, че някой нарочно крие истината от тях), а през пълното игнориране на този популистки феномен, който слава Богу, поради цялостната си несъстоятелност, няма потенциала да се превърне в доминиращо мнение за нашия произход, въпреки крайните прояви на наглост, безочие и фундаментализъм у своите депримирани привърженици.
цитирай
3. aristotelis - Франсоа Шаму: Никой друг човешки език освен гръцки не предлага за проучване толкова богата литература, и то в продължение на толкова дълъг период, близо 3500 г
14.02 15:14
iliyanv написа:
Варна, 2012. Преводач Г. Петков

„Нито капка гръцка кръв не тече във вените на обитателите на днешна Гърция.“


Научен ръководител: проф. д-р А. Нейкова - Автор: Франсоа Шаму: Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха

Никой друг човешки език не предлага за проучване толкова богата литература, и то в продължение на толкова дълъг период, близо 3500 години. Съвременният свят дължи безкрайно много на гръцкия народ. Категориите на мисълта, с които все още си служим, са определени за пръв път от него. Ние му дължим нашите най-важни интелектуални оръдия, а също и основните начала на нашия морал. Римската империя се е подхранвала от гръцката цивилизация, приела е нейното наследство и го е предала на средновековна Европа, която посредством латинската традиция е съчетала много от него с основните черти на тържествуващото християнство. По-късно, през XV век, обществата на модерна Европа получиха отново непосредствен достъп до гръцките източници. Откривайки наново методите на мислене и възкресявайки за нов живот формите на изкуството, създадени и развити от древна Гърция, те отбелязаха изключително бързо и бляскаво развитие. Разбира се, съвременната наука и техника оставиха далеч зад себе си постиженията на учените и инженерите от Античността. Но в линията на прогреса между тях и нас няма прекъсване и ние винаги сме се чувствували наследници на гърците в много сфери на нашата култура.
Ето защо остава така жив интересът на нашите съвременници към народа и културата, на които се чувствуваме толкова задължени. Този интерес може да бъде удовлетворен всестранно, защото източниците ни за опознаване на антична Гърция са изключително богати и разнообразни. Гръцкият език е представен с литературни текстове без каквото и да било прекъсване от VIII век пр. н. е.(3) до наши дни. Неотдавнашното разчитане на микенските плочки дори позволява (наистина с помощта на чисто административни документи, чието тълкуване е твърде трудно) да се върнем назад поне до XV век пр. н. е. Никой друг човешки език не предлага за проучване толкова богата литература, и то в продължение на толкова дълъг период, близо 3500 години. Наред с тези писмени източници археологията ни дава за Гърция извънредно богата и в общи черти много добре класифицирана документация. Паметниците, които археологията изучава след тяхното откриване, не само представляват интерес като извор на сведения за културата, на която са свидетели, но твърде често имат и естетическа стойност, към която ние сме отзивчиви и днес независимо от отдалечеността на времето. И накрая — а това също е благоприятно и не най-маловажно обстоятелство — страната, където са живели древните гърци, където те са изработили своята концепция за света и своята естетика, ни е леснодостъпна. В наши дни няма нищо пo-лесно от едно пътуване в Гърция и поне за известно време още ние имаме предимството с малко усилия да откриваме на гръцка земя в техния автентичен облик, пощадени в съществените си черти от еднообразието на съвременния живот, същите онези пейзажи, които са гледали Омир, Софокъл и Платон.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: aristotelis
Категория: История
Прочетен: 1072498
Постинги: 257
Коментари: 1366
Гласове: 278
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031