Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2016 17:55 - Автор: Проф. Атанас Стаматов - Какъв е етнонимът, под който са били известни древните българи в Средна Азия е трудно еднозначно да се установи
Автор: aristotelis Категория: История   
Прочетен: 2506 Коментари: 9 Гласове:
-1

Последна промяна: 08.12.2016 17:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

 Автор: Проф. Атанас Стаматов ;   Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"

В ТЪРСЕНЕ НА ПРАРОДИНАТА

Какъв обаче е етнонимът, под който са били известни древните българи в Средна Азия е трудно еднозначно да се установи не на последно място и поради динамиката, с която са се променяли, поглъщали и преоформяли етнонимичните представи, както в китайската, така и в гръко-латинската историография. Дали са били саки-тиграхауда, тохари, асиани с усунски примес или част от някоя друга племенна общност в Средна Азия е въпрос, който историците тепърва ще уточняват, но за решаването на поставените в настоящата работа проблеми тази празнота не е фатална.
 

Има две преки указания, с които може да започне търсенето. Те са широко известни и често използвани в историческата наука. "Равенският аноним", заедно със съобщението, че "между Тракия или Македония и Долна Мизия" живеят българи добавя - "които са дошли от споменатата по-горе Голяма Скития". Обикновено се допуска, че за основа на "Равенския аноним" е послужила карта от V-VI в. близка до Певтингеровата. М. Сирийски конкретизира - мястото от което идват българите е "вътрешна Скития", планината Имеон. Третият извор, който вече точно сочи прародината на древните българи е арменската география в раздела си за Средна Азия. От новия списък на географията научаваме, че в планината Имеон, "пространството между Туркестан и Арийците", живеят 15 народа "богати, занаятчийски, търговски". От тези народи по име се споменават масагетите, "народът Бхух", хорезмийци и тохари [Патканов К., Изъ новаго списка..., с. 32]. Ако по възстановената от акад. С. Еремян карта на Средна Азия се приеме идентификацията на П. Добрев, че под "народът Бхух" (Булх) са означени древните българи [Виж прил.№5], отговорът може да се счита за намерен. Изводите, които следват са, че преди похода си на запад към Европа българите заедно с масагетите са населявали ъгъла на планината Имеон с формата на арменската буква "люн", което ще рече долините между Памир и Хиндукуш и планинските райони на Средноазиатското Междуречие. Тези райони традиционно са се числили в състава на Северна Бактрия и Согдиана. Българите не са от народите, които по изследванията на О. В. Обелченко [Культурные связи народов Средней Азии и Кавказ, М., 1990 г., с. 56] след III в. осъществяват ранната тюркизация на Согд. Редом с масагетите, те са от старите индоарийски народи. Това още значи, че от Памир към Северен Кавказ в принудителна миграция са тръгнали не класически номади, а народ, който е познал уседналия начин на живот и е търсил втора своя родина. Но предложения добре изчистен вариант в крайна сметка почива на извори от VI-VII в. в. - време, в което българите са имали вече своя история в Европа. Следователно в резултат на някакви мащабни исторически катаклизми древните българи са загубили етническото си единство още в Средна Азия. Кога е станало това? Кои събития са тласнали българите в принудителна миграция? Има ли исторически извори, отразили този процес?

            В посока на Памир сочи и още един любопитен факт. Изследванията на С. А. Плетньова я водят до извода, че в I в. сл. Р. Х. по северното Причерноморие е започнало масово усядане на номади. Това е аланското време на мигриране с начало Приаралието и времето, в което притиснати от аланите по Долния Дунав се настаняват асите/язигите-преселници. При разкопки на Черняховската култура по поречието на р. Днестър и р. Прут Е. А. Рикман [Этническая история населения Поднестровья и прилегающего Подунавья, М., 1975 г., с. 132] открива семена от зърнената култура "чина". В първите векове на нашата ера тази култура се е появила на територията на днешна Украйна. Днес дребносеменната чина е известна в планинското земеделие на Памир и Северна Индия, Кабилия и централните райони на Испания [Вавилов Н. И., Пять континентов, М., 1962 г., с. 43,133,150,219]. Чината е могла да бъде донесена в Европа само от население, мигрирало от Памир и Северна Индия и след това включило се в миграционните вълни, пресекли Европа и стигнали до Северна Африка. По този път заедно с аланите върви и част от българската племенна общност и така за пръв път занасят българското народностно име в Западна Европа. Освен това М. И. Артамонов и И. И. Ляпушкин са склонни да проследят Черняховската култура след IV в. в Салтово-Маяцката. При тази конфигурация на факти и изводи твърде вероятно е български етнически рекрути от района на Памир да са донесли чината в Източна Европа в началото на новото летоброене и после в състава на аланския племенен съюз, поел на запад да са стигнали и до Испания. Посочената възможност добре се съгласува с писмените извори от VI-VII в. и то опряна върху етнонимични, топонимични, археологически и аграристорически факти. 

            Но да се върнем към поставените въпроси. Знаех, че еднозначна идентификация на българския етнос с някое от племенните названия в Средна Азия през последните векове на старата и първите векове на новата ера липсва. Този открит проблем ражда все нови и нови хипотези и някои от най-интересните ще изложа макар и в "насипно" състояние. За Б. Симеонов в китайските династични хроники българите най-вероятно се крият под името "Пу-ку/Пу-гу". Първото им споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като номадски народ ги локализира твърде широко: от Аму-Даря и Сър-Даря на запад; до езерото Байкал и Източна Монголия на изток; на север до р. Иртиш и Северен Алтай; а на юг до Памир и Тибет [Симеонов Б., Източни извори за историята и названието на Аспаруховите българи, сп. Векове, кн. 1/1979 г.]. Тезата му се подкрепя и от споменаването на "пугурите" в Източна Европа редом с българите, а и ние можем да добавим, че у Егише при изброяването на наборите, свикани под знамената на Вардан Мамиконян, се споменава страната Пюкуан [с. 92] в реда на народностите, населявали северните и южните склонове на Източен Кавказ.

        Другите възможни решения се търсят в кръга на източноиранските народи от сакско-масагетската общност. П. Добрев и напоследък Цв. Степанов широко предпоставят като най-вероятно именно това решение. Наблюденията на Цв. Степанов, че арабските автори наричат царя на Волжска България "цар на сакалибите" без славяни да имат участие във формирането на държавата, лишава от основание налаганата десетилетия теза за синонимното отношение между понятията "сакалиби" и "славяни". А. П. Ковалевский например, за да тушира явната несъстоятелност на тезата твърди, че понятието "сакалиби" по това време няма точно определен етнически смисъл в арабския език. Но това твърдение поражда логичния въпрос - ако действително е налице етническа неустановеност на понятието, кои са допълнителните основания в полза на неговия славянски, а не български етнически смисъл? Пред естествения отговор на поставения въпрос се изправяме само няколко реда по-надолу. Изброявайки останалите членове на посолството Ибн-Фадлан редом със Сусан-ар-Раси, Тегин-ат-Турки, споменава и Барис(Барс)-ас-Сакалаби. А. П. Ковалевский за "пояснение" добавя в скоби към Турки (тюрк) и към Сакалаби (славянин). Втората добавка едва ли е коректна. Собственото име Барис (Борис) не е славянско, а типично иранско и е твърдо установено, че в именната система на славяните то влиза като привнесено от българите. Така единствено възможният правомерен извод е, че Барис-ас-Сакалаби е бил българин и Ибн-Фадлан с етнонима "сакалиби" бележи не славяните, а волжските българи [Виж Ковалевский А. П., Новооткрытый текст Ибн-Фадлана, ВДИ, кн. 1(2)/1938 г., с. 61 и сл.]. Прочутите високи български шапки "калансуви", нееднократно са посочвани от П. Добрев като белег за принадлежността ни към саките-тиграхауда. Фактът, че средноазиатските племена, заели Северна Индия, наричат столицата си Сакала, също се включва в аргументацията [Виж напр. Добрев П., Преоткриването на прабългарския календар, С., 1994 г., с. 85-86 и др.].

        Близка до посочената теза изказва Д. Табаков [сп. Ави-Тохол, кн. 1/1995 г.]. На базата на сведения предимно от китайските династични хроники, той свързва българското етническо присъствие в Средна Азия със съдбата на групата племена наречена, от китайците "юечжи". Племената "юечжи" мигрират на югозапад след претърпяно от хуните поражение. Част от тях завоюват Тохаристан, който китайските извори бележат като "Tou-ho-lo/Tu-ho-lo". Д. Табаков свързва това с името на българския владетел от "Именника" Авитохол и титлата "кан/кана" с легендарната династия "Кава". В заключение смята, че българите са решението на Тохарския проблем [Тохарская проблема, ВДИ, кн. 3-4/1940 г.] като ги определя за "тохари" в географския, а не в етническия смисъл на думата. Тази теза вероятно е мотивирана и от опитите на Ст. Ваклинов да търси аналози между древните българи и кушаните, идентифицирани с "да-юечжи".

Няма по-банална операция за проверка на една хипотеза от съотнасянето й към възможния набор факти, които покрива. На арменските исторически и историко-географски извори се спряхме по-подробно в предходния раздел. Прекрасна систематизация на гръко-латинския изворов материал за Средна Азия, при това за период от 1200 години (от образуването на Ахеменидската държава до падането на Сасанидски Иран под ударите на арабите) ни предлага И. Н. Хлопин [Историческая география южных областей Средней Азии, Ашхабад, 1983 г.]. За географска основа на своето изложение той взема "Пътеводителя" на Исидор Харакски, а хронологически го съгласува с точните датировки на Диодор Сицилийски. Останалите сведения се разполагат във времето и пространството "закачени" на тези два източника. Но често пъти по-късните автори "обличат" етнографската информация в Херодотовите именувания, отразяващи административната система на Ахеменидската държава.

            До българското народностно име някак по-близко звучи споменатото от Птолемей арийско племе "борги", особено ако се вземе под внимание свободното прехождане в скито-сарматските диалекти на "ри" в "ли" [Бонгард-Левин Г. М., Грантовский Э. А., От Скифии до Индии, М., 1983 г., с. 68]. Така, че в близост до гр. Агура в Ария е живяло племе, чието име може би е звучало и като "болги". На всичко отгоре самият Херодот ни съобщава, че саките не са били покорени от Кир II и едва по-късно някои от тях са се присъединили към Ахеменидската държава. В Бехистунския и Персеполския надпис тези племена са именувани "Saka". По-късно ги диференцират на "саки-хаомаварга", "саки-тиграхауда", "задморски саки" и някои автори добавят още "саки, които са зад Согд" (Saka tyaiy para sugdam). Единомислие по териториалната локализация на сакските племена между учените няма [Виж напр. прил.№6. Също Доватур А. И., Каллистов Д. П., Шишкова И. А., Народы нашей страны в "Истории" Геродота, М., 1982 г., бел. 752]. Нееднозначно се интерпретира и племенната структура в сакско-масагетския свят. За най-меродавни се приемат свидетелствата, съхранени в китайските династични хроники. Китайците събират и систематизират историческите сведения съгласно международно признатата персоналност на владетелските домове и протодържавните или държавни формирования в Западния край (Средна Азия). Упражняваната от тях юрисдикция върху определени райони предава и историко-географски смисъл на названията. Зад тази политико-династична с историко-географски привкус история достатъчно ясно прозира и етническата история на региона. Въпреки това възникват трудности при идентифицирането на китайските названия в гръко-латинския изворов материал. На всичко отгоре през II-I в. пр. Р. Х. средноазиатските народи преживяват промени с неизличими следи за историческото им развитие. Много от тях попадат в клещите на хунския натиск от север/североизток и на китайския от изток. Бойните действия между хуни и китайци често са били пренасяни и на територията на трети страни в Средна Азия, в резултат на което мощни миграционни вълни са заливали региона от североизток на югозапад, юг и северозапад. В същото време за немалка част от средноазиатските народи започват и трансформациите в родово-племенната им организация. При тази ситуация за основа ще вземем политико-географските трансформации и сменящата се конфигурация на силите в Средна Азия съгласно китайските извори в превод на Н. Я. Бичурин. Върху тази основа ще наложим археологическия, топонимичен и знаков материал свързан с възможно българско присъствие там и ще синхронизираме едното и другото във времето. В системата ще включим и мнения на изследователи, решавали проблеми сходни с нашия.
Хуните населявали земите от Соленото езеро (Аралско море) на запад до Великата стена на изток. Техни разезди на юг стигали чак до Кян (Тибет). Възходът им започва при владетеля Моде. Моде бил даден заложник у юечжи. В хода на дипломатическите сплетни между Китай и Хунну се предвиждала и неговата смърт. Моде успял да избяга, убива баща си и заема престола, след което нанася поражение на Китай и му налага данък. Печели голямо сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр. Р. Х.) и убива владетеля им. Лаошан, наследникът на Моде, нанася второ голямо поражение на юечжи и те окончателно се оттеглят южно от Небесните планини (Тян-Шан). Съгласно други свидетелства усуните (иседоните) изтласкали големите юечжи от Илиския окръг, което може да значи само едно, че хуни и усуни са действували съвместно срещу юечжи. Типични монголоиди и номади по начин на живот, хуните не будят спорове по идентификацията си както в китайската, така и в гръко-латинската историография.

        Пространството, южно от р. Или и северно от Тян-Шан, освен от юечжи до изселването им се е населявало още от народа "Се" и усуните. В движението си на запад големите юечжи разбили сеския владетел и той бил принуден да се прехвърли на юг през "висящите проходи". На тези земи останали усуните и затова между тях имало племенни групи от народа "Се" и юечжи. Както и хуните усуните били номади, но по външен вид коренно се различавали от тях. Китайските автори свидетелствуват, че усуните имали сини очи и рижи бради - белези, по които в Европа различавали аланите от хуните. Те разполагали с няколко десетки хиляди бойци смели и опитни в бой. Владеели огромни стада и табуни с коне. Богатите имали по 4-5 хил. коня и обичайният техен подарък бил няколко десетки отбрани коня. За известно време били васали на хуните, след което взели страната на Китай. Попаднали между чука и наковалнята, те до такава степен се обезсилват, че в първите векове на новата ера също се оттеглят на югозапад и около 436 г. под ударите на жужанците поели към високите долини на Памир. 

            Усуните са били пряко подложени на хунски натиск. Европейската история ги свързва с иседоните (essedones). Иседоните се споменават още от Аристей (VII в. пр. Р. Х.) в поемата "Аримаспея" и по-късно от логографа Геланик в "Скития". Скитите потеглили на запад и юг, изтласкани от иседоните "многочислени и много добри войни, богати с конете и стадата от овце и бикове", "горди със своите дълги коси". От тези свидетелства тръгва и Херодот. Любопитно е, че иседоните се споменават от Помпоний Мела в Северен Кавказ и до Меотида. И други автори по-късно пишат за иседони, живеещи по върховете на планините над Меотида, а владенията им се простирали до колхите [Виж Латышев В. В., Известия древнихъ писателей греческихъ и латинскихъ о Скифiи и Кавказе, СПб., 1893/1906 г., с. 181]. Кислинг смята, че като номади те биха могли в различно време да се окажат на различни места - около Меотида, при Урал, в земите на днешна Киргизия. Като места на стануването им се сочат още Карпатите, Кавказ, Алтай, горното течение на Аму-Даря. Хекатей ги причислява към скитите; китайските източници съобщават кратко "усун - племе от народа Се"; А. Н. Бернштам [Историко-археологические очерки центрального Тянь-Шана и Памиро-Алтая, М., 1952 г., с. 211 и сл.], Ельницкий и др. ги считат за царски саки. К. А. Акишев и Г. А. Кушаев ги поставят в един племенен съюз, а ахеменидските източници ги наричат саки-тиграхауда. В приложение към книгата на В. Ф. Генинг и А. Х. Халиков, М. С. Акимова [Материалы к антропологии ранних болгар] след краниологични изследвания посочва като област, в която се е формирал българския етнос района на днешен Източен Казахстан. Според нея древните българи са били част от населението, влизало в кръга на племената от усунската общност. Възможни ли са някакви паралели с племенното название "есегел"(срв. essedones) или то стои по-близо до името на согдийското племе "егли", споменато само у Херодот, е въпрос за езиковеди.

            Третата голяма племенна общност е тази на юечжи. След нанесеното им от хуните поражение те минават през Даван (Фергана) и завладяват Дахя/Дася (Гръко-Бактрия). Изграждат столицата си на десния бряг на р. Аму-Даря. Страбон сочи като завоеватели на Гръко-Бактрийското царство асиите, пасианите, тохарите и сакараулите. Юечжи могли да мобилизират над 100000 бойци. Големите юечжи били разделени на пет дома - Хюми, Шуанми, Гуйшуан, Хисйе, Думи [Tarn W.W., Greeks in Bactria and India,Cambridge,1938,p.81]. След около 100 години, приблизително към I в. пр. Р. Х., гуйшуанският княз покорил останалите и се обявил за господар. Китайските хронисти подробно са описали и завоеванията, довели до създаването на Кушанското царство. В. В. Търн предполага, че в юечжинския племенен съюз са влизали два етно-лингвистични елемента - сакски и тохарски. За Клапрот, Григориев и др. големите юечжи всъщност са конфедерация от масагетски племена. Има учени, които отъждествяват масагетите със саките-тиграхауда (Б. Литвинский). Към споменатите племена, формирали Кушанското царство, А. Г. Бокщанин добавя още даите и асианите - последното племе, както стана ясно, е оставило етнонима си на съвременните балкарци в Кавказ. В. И. Абаев прави опити да идентифицира асианите с усуните. Много династии в Средна Азия водели началото си от юечжинската. Нумизматично е фиксирана титулатурата на кушанските царе - "Javuga/Kusanajavugasa" (сравни с българската титла "KANAСYBIГI"). Календарната им година започвала в дванадесетия месец. Между I-IV в. сл. Р. Х. кушаните създали една от най-удивителните в хармоничния си синкретизъм култури. При нападението на жужанците пренесли дома си в гр. Боло. Цидоло с войски преминал големите планини и покорил пет царства в Северна Индия. По времето на Тхай-ву (424-440) 424 юечжите показали в Китай изкуството да се правят цветни стъкла, които от тогава престанали да струват скъпо.

            Друга важна формация в Средна Азия по това време е държавата Кангюи. В стар химнически текст от VI в. пр. Р. Х. на "Авеста" преоформен около II-I в. пр. Р. Х. се споменава и страната "Кангху/а/ и" [Толстов С. П., Древний Хорезм, М., 1948 г., с. 22]. Останала незавоювана при похода на Александър Велики, при Селевкидите и бактрийските гърци, редица историци виждат в Кангюи сигурния тил на северните народи в борбите им за независимост. Според династичните китайски хроники населението на Кангюи брояло 120000 семейства с 600000 души и мобилизирали до 120000 бойци. Били еднакви с юечжи. Столицата им се наричала Битян. Царят имал и лятна резиденция. Кангюи олицетворявала стария властови център на сакско-масагетската общност. След стълкновението между Хунну и големите юечжи хуните разпростират влиянието си над част от източните райони на Кангюи, а установилите се в Гръко-Бактрия юечжини над някои нейни южни райони. Могъществото на хуните се крепяло на Кангюи и Усун. Всяка загуба на доверие от тяхна страна изправяла хуните пред перспективата да приемат китайски васалитет. В почти буквален преразказ хрониките ги обрисуват така: Кангюи - горд, дързък и не се покланя на посланиците. Поставя китайските посланици по-ниско от усунските. Храна поднася на князете и старейшините си, а после на изпратените от наместника посланици. Изпраща сина си на служба в китайския двор, за да се научи да търгува. Хуните изградили най-великата държава от другите народи и приели васалитет като чуят, че Кангюи не прави поклони ще се почувствуват унизени. Трябва да се върне сина му обратно и да се прекратят размените на посолства, за да се покаже, че домът Хан не иска да има връзка с владетели нарушаващи благоприличието [Бичурин Н. Я., Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена, М-Л., 1950 г., т. II,с. 185].

            Пет владетели зависили от Кангюи: сусиески, фумуски, юниски, гиски, юегянски. От кангюиската династия се отделя домът на Анси (партянската династия), а по-късно Кангюи е погълната от Кушанското царство - новият, разширяващ се център на властта в Средна Азия. С отслабване упражняваното на юг влияние, Кангюи насочва инвазията си на северозапад към Янцзай (Суде, Вынанаша, Алания), страната на аорсите и аланите. От гръко-латинските автори единствен Амиан Марцелин отбелязва Кангюи точно във връзка с разселването на аланите. Някога те също пострадали от разширяването на хунската държава, а по-късно попаднали под зависимостта на Кангюи. През средните векове "кангли/кангар" се наричали група чергарски племена, чието ядро били печенегите. Константин Порфирогенни обръща внимание, че най-храбрите и благородни измежду тези племена носели името "кангар". Кипчагите наричали "кангли" важни лица. Но С. П. Толстов съвършено правилно подчертава колко антиисторично е древните кангюисци пряко да се превръщат в тюркското племе "кангли" или пък кангюисците и усуните да се обявяват за тюркски народи [Цит. съч., с. 24]. Китайските хронисти специално обръщат внимание, че почти всички държави в западна посока се различават от хунската и усунската - имат градове и водят уседнал начин на живот, а от Даван (Фергана) до Анси
 (Партия) макар и да говорят на различни езици се разбират без преводач. Антропологичните данни не говорят за масово хунско нахлуване в Средна Азия през последните векове на старото летоброене [Сб. Восточной Туркестан. в древности и раннем средновековье., М., 1995 г., с. 318]. 

От казаното до тук можем да направим следните изводи: Хунският натиск от север/североизток и китайският от запад са включили "ефекта на доминото" в Средна Азия. "Картите били разбъркани" и през II в. пр. Р. Х. започва процес не само на властово преоформяне на региона; започва също етно- и глотогенетично преоформяне, в което вземат участие източноиранските племена от сакско-масагетската общност. Външният натиск и вътрешните противоречия регулярно са "изхвърляли" вълни преселници на запад, известни в Европа като сармати, а също и на юг към Северна Индия. Сред много от усядащите в Средна Азия народи започва разпадането на родово-племенната организация, докато сред поелите на запад племена и общности за известно време тя се "консервира", запазва поради естеството на самия миграционен процес и включването им в класическа номадска среда.

        




Гласувай:
1



1. iliyanv - Чакаме откровенията на "професора"
09.12.2016 08:43
за етнонима на древните българи в Западна Полинезия, Южна Африка, Патагония и Централните Анди. Да не забрайш да ги публикуваш и тях.
цитирай
2. aristotelis - Кирил Христов: От появяването на Кирил и Методий върху българската историческа сцена, България престава да бъде варварска азиатска държава
09.12.2016 09:20
iliyanv написа:
за етнонима на древните българи в Западна Полинезия, Южна Африка, Патагония и Централните Анди. Да не забрайш да ги публикуваш и тях.


Кирил Христов (1875 – 1944) е български поет, писател и преводач....откъст от книгата на поета Кирил Христов - "Бурни години. 1913-1916"

На старите българи и изобщо на славяните липсваше тъкмо онова, което липсваше на хуните и на редица други варварски народи (кумани, печенеги, татари и пр.), които вършеха завоевания в Европа, без да бъдат в състояние да образуват трайно господарство: липсваха им широките морални хоризонти на християнската идеалистическа философия. От появяването на Кирил и Методий върху българската историческа сцена, България престава да бъде варварска азиатска държава и само в няколко десетилетия, във времето на цар Симеона, постига едно такова държавно и културно развитие в кръга на идеите на християнството, което развитие я поставя наред с най-напредналите тогавашни държави. И ако нашата земя не беше на прага на Азия и на пътя на толкова варварски нашествия; ако нам историята не беше предопределила тежката участ да загинем, спирайки с телата си тия нашествия, които застрашаваха да унищожат европейската просвета, нашето държавно и културно развитие щеше да продължава дори и днес, и ние сега бихме представлявали един от най-големите върхове на световната цивилизация.
Ако българската книга и възприетото от славянството чрез България християнство послужиха едвам да ни спасят от изчезване като народ, у другите славянски, па и неславянски земи, те дадоха безценни плодове.
С изобретената от Кирила и Методия славянска азбука и с книжовните трудове на българските равноапостоли започва културната история и на Русия, и на Моравия, и на Сърбия, а е известно, че и румънците до неотдавна са си служили с нашата азбука и с нашия църковен език.
цитирай
3. aristotelis - Проф. Д.И.Н. Илия Тодев: Към средата на 9 век България е считана за варварска държава и страна на езичници и варвари
09.12.2016 09:21
iliyanv написа:
за етнонима на древните българи в Западна Полинезия, Южна Африка, Патагония и Централните Анди. Да не забрайш да ги публикуваш и тях.


Покръстването на България е процес на въвеждане на християнската вяра в България, който започва през 864г. Още със създаването на българската държава през 681 година се оформят два основни етноса – славяни и прабългари. Те обаче не могат да се слеят в един народ, тъй като между тях има съществени различия – племенни, етнически, културно-религиозни, битови. Такова сливане би станало възможно само ако има единна религия и за двете етнически общности, която да наложи общи норми и ценностна система. Друга причина е необходимостта от християнството за обяснение на задълбочилите се социални различия – „божественият произход на всяка земна власт” и „непротивенето на земните владетели”. Християнският монотеизъм, с идеята си за единен Бог, укрепва самодържавието и единовластието, заложени и в религията на българите.
Към средата на 9 век България е могъща държава, но и липсва равнопоставеност по отношение на другите европейски държави, тоест тя се излага на международна и културна изолация. Тя е считана за варварска държава и страна на езичници и варвари.
Нуждата от приобщаване към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изградени върху християнството налагат приемането на новата вяра. Непосредствено преди покръстването княз Борис I има предложения да приеме юдаизма или исляма, но той предпочита християнството, тъй като той осъзнава неговите предимства. Преди да се покръсти обаче той е имал и битки със съседите - франки, сърби и византийци, които не били с щастлив край за него. Това още повече убедило Борис да приеме християнството. Княз Борис се прекръстил на Михаил през 864 г. Друга важна причина е т.нар. "Дълбок мир", който бива сключен през 863 г. в град Константинопол между славяни и прабългари.
С този договор България приема православното християнство от Византия, а не от католическия Рим. Освен това присъединените вече към България славяни са християни и така се увеличава драстично броя на хората почитащи Исус Христос в държавата.
цитирай
4. aristotelis - СУ „Свети Климент Охридски”, доц. д-р Георги Александров Вълчев: Българите принадлежат към тюркско – алтайската етническа група
09.12.2016 09:30
iliyanv написа:
за етнонима на древните българи в Западна Полинезия, Южна Африка, Патагония и Централните Анди. Да не забрайш да ги публикуваш и тях.


Изпит по История за СУ Св. Климент Охридски, изработени през 2015 г. под ръководството на научен ръководител, учебници по история и други помощни материали.

Българи. Съществуват много мнения за произхода на българите. Тезите са най – разнообразни и варират от памиро-фергански и ирански, и от северноиндийски и западнокитайски до славянски. Най – дълъг исторически живот и най – много привърженици на Средновековието има тезата за хунски произход на българите ( или въобще тясната им връзка с хунските племена ).
Въпреки че това становище сближава българите с татаро – монголите, повечето изследователи са на мнението, че българите принадлежат към тюркско – алтайската етническа група. Според нея първоначалните поселения на българите са земите на Западен Сибир, по долината на р. Иртиш.

Увод: В края на VI в. българските племена в Кавказ били покорени от могъщия Западнотюркски хаганат. През 30-те години на VII в. българите обаче, обединени под ръководството на хан Кубрат от рода Дуло, успели да се освободят. Така било създадено първото държавно обединение на българите -“Велика България”, за която пишат византийските историографи Теофан и патриарх Никифор. След смъртта на хан Кубрат (около 651г), синовете му ( Бат Баян, Котраг и Аспарух ) решили най-големият брат Бат Баян със своята част от ордата да остане в бащините земи и да задържи хазарите. Скоро обаче се появили противоречия и хазарите се възползвали от разединението на българското обединение и покорили владенията на Бат Баян. Вторият син Котраг заедно с една част прабългари се отправил към средното течение на реките Волга и Кама, а българите начело с третият брат – Аспарух потеглили на запад и заселили в местността Онглос ( Онгъл ) между реките Дунав, Прут и Днестър. Там хан Аспарух полага основите на Дунавска България. Настанявайки се близо до Византия, българите насочили главно интересите си към провинциите й на юг от р.Дунав. Сходството в намеренията и общите противници в лицето на Византия, Хазарския и Аварския хаганат превърнали славяните и българите в естествени съюзници. Така се стигнало до полагане на основите на нова държава на полуострова. Зачестилите нападения на арабите през 80 – те години на VII в. се явили като пречка за Византия и улеснило създаването на съюза. След неуспешен опит от страна на империята за изтласкване на българите от своите територии през 681г. бил подписан мирен договор, с който василевсът Константин IV Погонат се задължавал да изплаща данък на българите.
Годината на това споразумение се приема офицално за начало на новата българска държава. Това събитие е силно отразявано от византийските хронисти, тъй като в непосредствено съседство с Византия се появила нова сила, с която занапред императорите трябвало да се съобразяват.

Славяни. Произход. Славяните спадат към индоевропейската езикова и етническа общност. През I хил пр. Хр. Те населявали земите на север от Карпатите, Балтийско море и реките Днестър, Днепър и Одер. Сведения за тях има в “История” на Херодот. По расов тип и начин на живот римският историк Тацит ги нарича венеди и ги причислява към германците, защото били уседнали, строели жилища, били добре въоръжени, занимавали са се със земеделие и животновъдство. По време на Великото преселение на народите IV – VII в. славяните започнали да напускат заеманите от тях територии и се оформили три племенни групи : венеди – западна, анти – източна и славини - южна. До края на V в. славините населили териториите северно от р.Дунав (Панония и Дакия). Така те влезнали в непосредствен контакт с римско – византийската цивилизация, която оказала значително внимание върху тяхното развитие.
цитирай
5. iliyanv - Гръците принадлежат
09.12.2016 12:52
към църните африканци от Либия. По-късно, кога Данай и щерките му мургавелки дошли да грабят в Европа се посмесили с мангалите, дошли от Индия и така се заформил съвременния гръцки етнос.
цитирай
6. aristotelis - Швеция пропищя от наши цигани просяци
09.12.2016 16:35
iliyanv написа:
към църните африканци от Либия. По-късно, кога Данай и щерките му мургавелки дошли да грабят в Европа се посмесили с мангалите, дошли от Индия и така се заформил съвременния гръцки етнос.


Български роми организират просия в Швеция. Коли с българска регистрация буквално са окупирали Гьотеборг. Това разказва в свой репортаж пред Нова телевизия Миролюба Бенатова. Пред камерата нашенските роми твърдят, че просията не е организирана. „Ма лошо ли е да съм тука? Добри пари изкарвам. Айде, какво снимаш сега тука?”, гневи се мургава просякиня.
цитирай
7. aristotelis - Български цигани завладяха бизнеса с просията в Солун
09.12.2016 16:37
iliyanv написа:
към църните африканци от Либия. По-късно, кога Данай и щерките му мургавелки дошли да грабят в Европа се посмесили с мангалите, дошли от Индия и така се заформил съвременния гръцки етнос.


Българите превзеха бизнеса с просията в Гърция. 100% от просяците в Солун са нашенци, твърди "Стандарт". При това предимно добре организирани. Между 50 и 100 евро на ден е надницата, която вадят от милостиня най-добрите в занаята. Храмът "Свети Димитър" е един от символите на Солун. Освен забележителност мястото е средище на религиозен туризъм, а и едно от предпочитаните места за просяците. Едва ли румънската група от монаси и послушници е предполагала какво ще преживее на излизане от Божия храм. Група мургави жени ги заобикаля и започва да говори на развален гръцки, като разчита предимно на мимики и жестове. Най-агресивната от просякините обяснява основно с жестове, че има четири малки деца, съпругът й е починал и няма пари за оцеляване. Монасите дават румънска монета, но жената иска евро и започва да се жалва на български. Оказва се нашенка от Русе, дошла в Гърция преди година. На няколко преки в посока "Крайбрежния булевард" сляпо момиче седи пред магазин с тъмни очила и чаша за милостиня. "Българка е. Жена, която се представя за майка й, я води тук всяка сутрин в 8. Прибира я вечерта към 20 часа. Момичето не мърда по 12 часа", казва Александър Бинев, който работи в непосредствена близост и вижда всеки ден сляпата българка. Малко по-надолу пред църквата "Света София" възрастна жена и невръстен хлапак предлагат свещи на хората, решили да влязат в Божия храм. Срещу едно евро двамата се съгласяват да ги снимам. "Добре печелим. За няколко часа докарваме по 50 евро", споделя 66-годишната Марийка от Дряново. Жената разказва драматичната история, че има седем внуци без майка. "Носят ни свещите от България" признава 13-годишният Гастул. Момчето разказва, че "работата" им не минава безпроблемно. "Гонят ни полицаите. Ако ги нямаше, щях да си сложа едно шкафче и да си продавам спокойно", казва той. Според него на ден от просия може да се изкара до 100 евро.

Прочети повече на: http://www.novini/news/88889-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%86%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D1%8F%D1%85%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%B0-%D1%81-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D0%BE%D0%BB%D1%83%D0%BD.html
цитирай
8. aristotelis - Доц. д-р Иво Панов: По дирята на прабългарите в земите на Таджикистан, Узбекистан и Афганистан, търсим нашите корени нататък - към Памир
10.12.2016 17:41
Доцент д-р Иво Панов е ръководител на специалност „Иранистика“ в СУ „Свети Климент Охридски”, Факултет по класически и нови филологии, катедра „Класически изток”.

Той участва в първата национална интердисциплинарна експедиция, организирана от БАН и СУ „Свети Климент Охридски” през 2008-а. Тя търси следите на прабългарската култура в земите на Таджикистан, Узбекистан и Афганистан, а през 2010 г. се отправи и на експедиция в Иран.

Все повече любители на историята днес са убедени, че в крайна сметка прабългарите са били ираноезичен народ. Тоест роднини на древните перси, създали една от двете велики империи на Стария свят, а не са тюркски номадски племена, както набиваха в ученическите глави във времето на соца, че и след това. И до днес го пише в някои от учебниците.

С днешна дата интересът към този въпрос се засилва лавинообразно. Интернет форумите врят и кипят от споровете по темата. И махалото съвсем естествено се залюлява в посока, обратна на старата теория, т.е. към иранската версия.

Позовавайки се на артефактите, появили се през последните десетилетия, а и на отдавна изтъкнатия от големия специалист проф. Веселин Бешевлиев ирански произход на ред прабългарски имена като Кубрат, Аспарух, Борис, мнозина застават без уговорки зад тази теория. И не без основания.

Точно затова потърсихме доцент Иво Панов, мислейки, че ще потвърди иранската теория. Той изследва материята от години, думата му тежи в научната общност, но се оказа, че тъкмо заради това доц.
Панов е изключително предпазлив, когато го попиташ дали наистина прадедите ни са от ирански произход. Ученият не бърза да прави изводи. Смята, че все още не са събрани достатъчно данни, подкрепящи категорично тази теза.
Доц. Панов обаче е бил на две експедиции: в Таджикистан, Узбекистан, размирния Афганистан, а после се отправя и към Иран, където се натъква на доста любопитни факти. Първо прекосява древната река Вахш, наречена днес в част от своето протежение Амударя, отвъд нея е древната и мистична земя Балкхара, или Бактрия, както са я наричали воините на Александър Македонски. Това е и областта, която им оказва най-яростна съпротива, а за да скрепи съюза си с този войнствен народ, Завоевателя нарежда на 10 000 свои пълководци и бойци да минат под венчило с 10 000 местни девойки. Прави го и самият той.

Между другото, на персийски българин се произнася балхар...

Питаме учения какво мисли за твърденията, че Балкхара е древната ни прародина: Те не са от вчера. Самият патриарх на българската революция Г. С. Раковски (1821-1867) е първият човек, който отсича, че някъде около Памир се намира прародината ни.

На въпроса от ирански или тюркски произход са прабългарите доц. д-р Иво Панов отговаря така:

„Този въпрос предстои да се изследва. По- голямата част от персийските думи в българския език идват чрез език посредник - турски, арабски. Обаче има думи, които са само в българския и персийския език. Това ни дава основание да смятаме, че сме имали контакти навремето. Затова търсим нашите корени нататък - към Памир, но пак казвам, намират се отделни находки, без да можем да заковем и да кажем: „Ние сме това и това”.

Първо, археологията действително придава голяма тежест на изследванията, но последните археологически изследвания върху над 1500 скелета на прабългари показват антропология от европеиден сарматски тип - високи хора с брахикранни глави и фергански лица с 60 % изкуствена деформация на черепа, характерна за източноиранците по това време.

Второ, от над 20 титли при прабългарите само 4 са общи с тюркските, при това повечето от тюркските титли (таркан, багатур, шад) са заимствани от други народи - иранци, тохари, китайци.

Трето, според В. Бешевлиев, над 50 % от личните имена на прабългарите са ирански (Аспарукс, Безмер, Кубер, Кубрат, Котраг).

Четвърто, много от набедените за тюркски прабългарски думи са всъщност ирански, например КУПЕ (ризница) си е чисто персийска (qäbā - дълга връхна дреха).

Пето, тюркския език има една отличителна особеност - дефинирани са четири фонетични закона, на които се подчиняват 99,99 % от тюркските думи, но прабългарските (например Крум, Плискав, естрогин, хлобрин) не им се подчиняват.

Шесто, да не говорим за различия в погребалния обряд, религиозните храмове, градостроителство и т.н. и .т.н - вероятно е излишно. В България всеки си пее своята песен и никой не се подчинява на научните факти и резултати, даже не ги чете. И накрая, да се твърди, че Мадарският конник е тракийска направа е много смело, човек трябва да си сложи очила и да не вижда очевадни подробности.
Доцент д-р Панов обяснява, че името Аспарух има две версии: „Дух на кон” или „Лице на кон”

То е от персийски произход, а повечето специалисти смятат това за доказано. Ученият уточнява: „Проблемът ни е, че нямаме достатъчно материал от прабългарския език, за да правим някакви паралели. Всичко го казваме с голяма доза условност, но като го споменем пред някой вестник или списание, излиза, че сме го заковали.”

При експедициите в Афганистан и Иран д-р Панов и хората му изучават скални конници. Съответстват ли те на Мадарския е другият задължителен въпрос, който задават изкушените от историята на прабългарите.

В областта Шамарк, Северен Афганистан, експедицията прави детайлни снимки на изсечена в скалата фигура. „Там конникът не е близнак на нашия, има съвсем друга композиция, обаче името съвпада”, обяснява доц. Панов и продължава: „Казват му „Раге модар”- „Вените на майката”. По друг начин стоят нещата в Иран. „Там са едно към едно барелефите, датирани от периода на втората персийска държава (224-651 г.), с Мадарския конник. Едва ли може да има съмнение, че това е един и същи стил. Няма как да се отрекат паралелите в изкуството на Иранската сасанидска държава и България”, казва той.

Преди години проф. Веселин Бешевлиев публикува изследванията си за една плоча с двуглав орел от епохата на Първото българско царство, открита по нашите земи. И в тази връзка експедицията я очаква изненада. Иранският двуглав орел, който доц. Панов заснема в Техеранския национален исторически музей по стара история, е идентичен с нашия.

Спомени от първо лице

През 2008 година шестима души отидохме в Афганистан, Таджикистан и Узбекистан. Идеята ни беше да навлезем в севера на Афганистан. Беше много опасно. Самите хора, които ни посрещнаха, казаха: „Вижте какво, ние дори да ви дадем това, което ви е обещано - охрана и бронирана кола, няма да можем да поемем отговорност за вашата безопасност. Положението беше такова, че да мръднеш от шосето, можеш да се натъкнеш на мина, на всяка крачка имаше осакатени хора. Ние решихме да не прекосяваме Афганистан, а да заобиколим през Таджикистан, въпреки че беше свързано с дълъг преход Искахме да попаднем сред население, което е капсуловано. Беше логично на такова място да се запазили най-много архаизми - думи, обичаи, но основната част от изследванията ни бяха оттатък реката Вахш. Моя задача бе да въздържам колегите от крайни изводи. Хората искат бързо да стигнат до истината, но пътят е много дълъг и е покрит с трудности. Ще хвърлиш една дума и после ще ти се смеят”.

ДРУГАТА СТЪПКА

- През 2010 г. доц. Панов вече е на експедиция в Иран. И там в продължение на месец правят теренни проучвания. Директорът на тамошния Национален музей им направил списък на цялата стара литература, където се говори за българите. В момента СУ разполага с 18 такива средновековни заглавия, като предстои да бъдат преведени частите от тях, в които се говори за българите.

цитирай
9. shtaparov - Няма как да установиш азиатския ...
12.03.2019 05:17
Няма как да установиш азиатския етноним на народ,който никога не е живял в Азия- това е все едно ние да установим Полинезийския етноним на гърците от времето,в което са обитавали Полинезия!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: aristotelis
Категория: История
Прочетен: 1840944
Постинги: 266
Коментари: 1484
Гласове: 303
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031